«Снежанка»

Веднъж през зимата, когато снежинки се сипели като пух от небето, царицата седяла до прозореца с рамка от черно абаносово дърво и шиела. Както шиела и от време на време поглеждала към снега, си убола пръста и върху снега паднали три капки кръв. И аленото изглеждало толкова хубаво върху белия сняг, че тя си помислила: „Ах, да имах дете бяло като сняг, с бузи алени като кръв и с коси черни като дървото на прозореца!“

Не минало дълго време и тя родила дъщеричка бяла като сняг, с бузи алени като кръв и с коси черни като абаносово дърво. Затова я кръстили Снежанка. Но щом родила детето, царицата умряла.

След една година царят се оженил повторно.

Втората му жена била хубава, но била горда и високомерна и не можела дори да си помисли, че друга може да я превъзхожда по красота. Имала тя едно вълшебно огледало и щом застанела през него да се огледа, казвала:

И огледалото отговаряло:

И тя била доволна, защото знаела, че огледалото говори истината.

А Снежанка растяла, растяла и все повече се разхубавявала. Когато навършила седем години, била хубава като ясен ден, по-хубава дори от самата царица.

Веднъж царицата пак застанала пред огледалото:

Но този път огледалото отвърнало:

Изтръпнала от страх царицата и позеленяла от завист. Тя намразила безкрайно момичето и вече не намирала покой ни денем, ни нощем. Накрая повикала един ловец и му казала:

— Не искам вече да виждам това дете пред очите си. Заведи го в гората и го убий, а за доказателство ще ми донесеш белия и черния му дроб.

Подчинил се ловецът на заповедта и завел детето в гората; но щом извадил ножа и понечил да прониже невинното сърце на Снежанка, тя заплакала.

— Ох, мили ловецо, остави ме жива! Аз ще се скрия в тази гора и никога няма да се върна у дома.

И тъй като била много хубава, ловецът се съжалил над нея и рекъл:

— Бягай тогава, клето дете!

„Дивите зверове скоро ще те разкъсат!“ — помислил си той, но все пак, понеже не я убил, сякаш камък паднал от сърцето му.

В този миг край тях изтичало глиганче. Ловецът го убил, извадил белия и черния му дроб и ги занесъл като доказателство на царицата. Готвачът ги сварил в солена вода и злобната жена ги изяла, като си мислела, че яде белия и черния дроб на Снежанка.

А клетото момиченце, като останало самичко в гората, толкова се изплашило, че само поглеждало към дърветата и не знаело какво да прави. После хукнало през трънливите храсти. Тичало, тичало, докато имало сили, но скоро се спуснала вечерта; най-сетне то видяло една къщурка и влязло да си почине.

В тази къщурка всичко било дребно, но много спретнато и чисто. Имало една масичка с бяла покривка, а на нея седем малки чинийки, до всяка чинийка пък имало лъжичка, ножче, виличка и чашка. Край стената били наредени седем креватчета, всяко със снежнобяло чаршафче.

Снежанка била много гладна и жадна. Хапнала от всяка чинийка по малко зеленчук и хляб и пийнала от всяка чашка по глътка вино. После умората я надвила и тя лягала ту в едно, ту в друго креватче, но никое не отговаряло на ръста й: едно било много дълго, друго много късо. Накрая седмото й било точно по мярка. Снежанка останала в него и веднага заспала.

Стъмнило се съвсем и дошли стопаните на къщурката — седем джуджета, които копаели руда в планината. Запалили седемте си свещички, в къщурката светнало и те познали, че някой е влизал, защото не всичко било наредено така, както го оставили.

Първото рекло:

— Кой е седял на столчето ми?

Второто:

— Кой е ял от чинийката ми?

Третото:

— Кой е отчупил от хлебчето ми?

Четвъртото:

— Кой е хапнал от гозбата ми?

Петото:

— Кой е бъркал с виличката ми?

Шестото:

— Кой е рязал с ножчето ми?

Седмото:

— Кой е пил от чашката ми?

После първото се обърнало, забелязало малка хлътнина на креватчето си и рекло:

— Кой е лягал на креватчето ми?

Приближили се другите и викнали:

— И в моето е лежал някой.

А седмото, като погледнало креватчето си, видяло в него Снежанка. Повикало другите, погледнали и занемели от изненада, после взели свещичките си и осветили Снежанка.

— Гледай, гледай какво хубаво дете! — викнали те и тъй много се зарадвали, че не я събудили, а я оставили да спи в креватчето.

Седмото джудже спало до другарчетата си, до всяко по един час, и така минала нощта.

На сутринта Снежанка се събудила, видяла седемте джуджета и много се изплашила. Но те се отнесли дружелюбно с нея и я попитали:

— Как се казваш?

— Казвам се Снежанка — отговорила тя.

— Как попадна в нашата къщичка? — продължили да я разпитват джуджетата.

Тогава тя им разказала, че мащехата й заповядала да я убият, но ловецът й подарил живота и тя тичала, тичала цял ден и накрая видяла тяхната къщичка.

Джуджетата рекли:

— Ако си съгласна да ни гледаш домакинството, да готвиш, да оправяш креватчетата, да переш, да шиеш и плетеш, и ако си съгласна да поддържаш навсякъде ред и чистота, можеш да останеш при нас и нищо няма да ти липсва.

— Да, на драго сърце — отвърнала Снежанка и останала при тях.

Поддържала в ред къщичката. Те отивали всяка сутрин в планината да търсят руда и злато, вечерта се прибирали и се нареждали около трапезата. Тъй като през целия ден момичето оставало самичко у дома, добрите джуджета го предупредили:

— Пази се от мащехата! Тя скоро ще узнае, че си тук; затова не пускай никого вътре.

Царицата пък, сигурна, че е изяла белия и черния дроб на Снежанка, вече мислела, че пак е най-красивата на света. Застанала пред огледалото и рекла:

Но огледалото отговорило:

Изтръпнала царицата от страх. Знаела, че огледалото не лъже и разбрала, че ловецът я е измамил и Снежанка още е жива. И започнала да мисли как да я погуби, защото завистта не я оставяла на мира — царицата искала да бъде сигурна, че е единствената хубавица на света.