«Пирон»

Дончо Цончев

Пирон

Един българин започнал да си прави къща. Той искал тя да бъде голяма и хубава. Запретнал ръкавите си, плюл си на ръцете и…

— Това сега какво ще е тука? — попитал съседът му, като наминал да го види.

— Мазето — рекъл българинът. — Ей тука ще е мазето, тука гаражът, тука пък стълбището за етажите нагоре.

Той с охота и подробно обяснявал своите намерения, палел се и виждал в думите как мечтата му полека-лека се сбъдва. Но тъй като мечтите обикновено не се сбъдват от думи, той запрятал ръкавите си още нагоре и още по-юнашки стисвал лопатата.

— Аха-аха — клател глава неговият съсед. — Аха.

Той пък си пушел цигарката спокойно — наметнал сетренцето и кривнал каскета. И много обичал следобед да си почива на сянка.

Вървяло времето. Работливият българин излял основите и плочата над мазето. После започнал да зида нагоре.

— Туй пък сега какво ще е тука? — питал съседът му, като го наблюдавал.

— Това ще е банята. Това кухнята — обяснявал строителят на голямата къща.

Аха-аха. Аха.

Минали години, докато работливият човек стигнал до покрива. А после минали още години, докато къщата бъде измазана и доизкусурена. Юнашки се борел човекът, с каквото има да се бори всеки, който иска да извърши нещо голямо и хубаво. Опъвали му се скулите. Протривали му се панталоните. Но очите му светели щастливо, защото с всеки ден мечтите му ставали истина.

— Аха-аха — кимал полека съседът, докато слушал разпалените му обяснения и примижавал с едното око от дима на цигарката си. — Аха.

Дошъл денят, когато най-сетне българинът събрал приятелите и съседите си, да осветят новата къща. Тя наистина била чудесна. С гаражи, мазета, два ката и просторен таван. До сутринта всичките яли, пили и пели, та пожелавали на стопанина дълги години да се радва на делото си. Той бил поотслабнал, човекът, дрехите му били позакърпени, но от очите му греело истинско щастие.