«Любовта на черния конник»

Шърли Бъзби

Любовта на черния конник

Пролог

ГЛАВА ПЪРВА

Туинингс, април 1860

Сара сънува за пръв път Черния конник в нощта, когато баща й — Матю Раулингс — бе убит в една кръчмарска свада. Щом първоначалната врява утихна и я заведоха в стаята й в пансиона, където предния ден Матю бе намерил евтин подслон, тя беше легнала на старото походно легло и беше вперила невиждащ поглед в тавана. Замаяна от мъка, тя дори не разсъждаваше, а само лежеше вцепенена в тъмнината, без да плаче и без да може да повярва в бедата, която така внезапно я бе връхлетяла. Когато най-накрая заспа, в този миг на безкрайно страдание, пред нея се появи Черния конник…

Обстановката, в която той се появяваше, винаги бе неясна, но въпреки че не можеше да определи къде се намира, тя чувстваше, че е в голяма опасност и че смъртта й приближава. В съня си тя не знаеше по какъв начин ще умре, но беше сигурна, че това ще се случи ако някой не й се притече на помощ. В света на сънищата си тя не се страхуваше от смъртта, но изпитваше силно съжаление и дълбока тъга към себе си; струваше й се, че ако бе направила нещо по-различно, ако беше избрала нещо друго, то вместо самотна смърт съдбата щеше да й отреди живот, вероятно дълъг и щастлив. В тези моменти, когато и най-слабата надежда си бе отишла, се появяваше Той.

Нищо не нарушаваше безкрайната синева на хоризонта пред нея, а в следващия миг на хълма се появяваше черен конник. Слаб и висок, той яздеше умело и без усилие, а лицето му бе винаги в сянката на черна широкопола шапка. Сара никога не виждаше ясно чертите му, но чувстваше с цялото си същество, че го обича и че няма да умре, защото той — любимият Черен конник — щеше да я спаси. За Сара времето спираше своя ход, когато Черния конник заставаше неподвижен на хълма, с поглед, търсещ я настойчиво в далечината. После изведнъж очите му я намираха, конят му с внезапен порив се спускаше към нея и в следващия миг тя беше в прегръдките му. Силните ръце я притискаха до сърцето му, което биеше развълнувано; топлите му устни покриваха с нежни целувки лицето й, а гласът му й шепнеше думите, които тя копнееше да чуе. В този прекрасен миг, здраво обгърната от ръцете му, тя се чувстваше сигурна и знаеше, че никога вече няма да бъде сама… защото нейният Черен конник я обичаше…

* * *

През набраздения от капки дъжд прозорец на мрачната си таванска стаичка в пансиона Сара можеше да види само малкото гробище и голата купчина пръст на гроба на баща й, погребан там преди два месеца. Последното убежище на Матю Раулингс не беше такова, каквото Сара би избрала за него, но тогава, както и през всичките седемнадесет години от живота си, тя не бе имала право на друг избор освен да следва съдбата и по-точно — баща си. А той, въпреки че обичаше единственото си дете, не я водеше по път, застлан с килим от рози.

С мисли, мрачни като удавената от дъжд тексаска равнина пред себе си, Сара се отдалечи от прозореца. Смъртта на баща й и това, че прехраната й в момента зависеше единствено от несигурното доброжелателство на госпожа Сандерс, собственичка на пансиона, я накараха да се замисли за бъдещето. Тя почти не бе го правила в последните четири години, когато щом се събудеше сутрин вниманието й се насочваше към това къде ще се нахранят с баща й когато дойде време за ядене и къде ще спят през нощта. Седнала на старото легло, тя тъжно си помисли, че нещата не винаги бяха такива.

Да, някога бе по-различно. Тя смътно си спомняше майка си, прекрасната Розмари, която бе починала когато Сара беше на три годинки. Тогава Сара бе твърде малка, за да разбере какво причини на баща й смъртта на обожаваната от него жена. Сега тя разбираше, че това го бе превърнало от жизнерадостен, скромен и работлив плантатор в безразсъден играч, който пиеше твърде много и поемаше безсмислени рискове. Тя почти не си спомняше времето, когато баща й не беше толкова пиян и толкова дързък като в деня, когато го убиха. По-ясен беше споменът й за предишния им дом — внушителната къща в плантацията Мокингбърд Хил, близо до Начез, Мисисипи.

Сара погледна занемарената тясна стаичка и иронична усмивка изкриви устните й. Колко различно е сега! Наистина ли бяха минали повече от четири години, откакто баща й проиграя всичко, което притежаваше? Повече от четири години я деляха от нощта, когато той се прибра, събуди я и й каза, че трябва да заминат! И че всичко — и елегантната къща, и богатата мебелировка, и полята, засети с памук, и многобройните роби, и конюшните с породисти коне — всичко е било заложено на една карта и е загубено!

Когато надмогна първоначалния си шок, обърканата и уплашена Сара се опита да погледне на тази коренна промяна като на приключение. Но дните минаваха и тя с горчивина разбираше, че не е никакво приключение това старите приятели да те срещат на улицата и да се правят, че не те познават, да делиш грубото старо легло с бълхи и всякакви паразити, да прекарваш вечерите си рамо до рамо с нечистоплътни мошеници в опушени кръчми с мирис на алкохол, където баща ти да се мъчи да си върне изгубеното богатство по единствено възможния за него начин — чрез хазарт.

Мълвата за ужасната загуба се бе разнесла мигновено сред приятелите им и въпреки че някои от тях им съчувстваха и предлагаха помощта си, повечето им обърнаха гръб. От упорита гордост и чисто твърдоглавие баща й не прие помощ от приятели и беше принуден да играе където може и да печели пари колкото за най-неотложните им нужди.

Срамът не им позволи да живеят повече в околностите на Начез. Те го напуснаха на борда на един речен кораб и се превърнаха в скитници, които не остават за дълго на едно място. Матю търсеше непрестанно хазарта, преследваше победата, която трябваше да му върне богатството и водеше Сара след себе си.

Сара свикна с всичко това — тя и нямаше друг избор, но никога не се примири с големите загуби на баща си, когато бяха принудени да се измъкват като крадци в нощта, оставяйки след себе си ядосани кредитори. Когато порасна тя допълваше скромните им средства като чистеше и готвеше в пансионите и къщите, където отсядаха. Тази дейност бе твърде далече от безоблачния живот, който бе водила преди, но поне я държеше на разстояние от съмнителните кръчми, които баща й посещаваше и от все по-сладострастните и похотливи погледи на мъжете, с които баща й играеше.

Красивото лице и оформящото се тяло на Сара ги доведоха в Тексас. Един ден Матю осъзна, че любимата му дъщеря вече не е малко момиченце и че стройната й снага и прекрасното лице рано или късно ще станат причина за неприятности. Вече имаше няколко инцидента, които можеха да излязат от контрол ако не бе бързата му намеса. Няколко седмици той премисляше положението и най-накрая го осени една идея: за доброто на Сара той щеше да преглътне проклетата се гордост и да пише на единствения си роднина — един далечен братовчед на име Сам Кантрел. Сам беше мил, добросърдечен човек и като деца те бяха много близки, преди той и баща му Анди да тръгнат за новата колония на Стивън Остин в Тексас преди около четиридесет години. Оттогава те не поддържаха постоянна връзка, но може би Сам щеше да се съгласи да им помогне.

Те бяха чакали нетърпеливо отговор и когато пристигна писмото на Сам Кантрел, с което той ги уверяваше, че ще направи всичко което е по силите му за да им помогне, Матю прегърна Сара и се разплака. Те тръгнаха незабавно за Сан Фелипе в Тексас, тъй като този град бе най-близо до плантацията на Кантрел — Магнолия Гроув.

Те не избраха най-прекия път, а криволичеха между местата, където Матю можеше на хазарт да спечели пари за път и така бавно напредваха към Сан Фелипе. Матю никога не бе имал кой знае какъв късмет, а когато достигнаха това малко селище без име на брега на река Сабина в Тексас, съдбата съвсем го изостави. Те наеха стаята, в която сега Сара седеше, а в замяна на това тя трябваше да готви и чисти на госпожа Сандерс. Щом уреди това, Матю незабавно се отправи към малката невзрачна кръчма от другата страна на улицата, търсейки с кого да поиграе карти с надеждата да увеличи малкото пари, които беше спестил за играта. Тази нощ му провървя и то толкова, че той реши да останат още един ден, за да си опита късмета отново.

На следващата нощ, преди два месеца, късметът за последен път обърна гръб на Матю Раулингс. Той загуби всичко и прекалено пиян за да си мери думите, обвини победителя в измама.

Извадиха се оръжия, отекнаха гърмежи и след миг Матю лежеше мъртъв на пода.