Христо Фотев
Елегия Равадиньоти
„За сродни духове копнея аз“
Езра Паунд
Най-после звуците наситиха душата ми…
Канона — партитурата на селската акустика
насити тялото ми — през нощта магарето,
рева му — горестта му темперирана
на цялата вселена. По — последният
Сан Кристобъл… сред хора на чакалите,
на падналите ангели… (О, тембъри,
прогонени от Рая) Рижи сродници
на моите съселяни (но с изключение
на няколко — спестявам имената им).
И тая нощна стража — седем кучета
разлаяни… Не лайте, вий нещастници,
защото тая кална кучка майка ви
не е избрала расовата разлика
между чакала и вълка… А Той — самотния
на стъпка от дома ми, там във тъмното —
въртопа на дърветата, как вие той
към всички, срещу всичко… И най-после
изгря петела… след петела — слънцето —
и птиците взривиха въздуха — разкъсаха
съня му за нощта (забравих кукумявката —
брилянтната й реплика). А жабата?
А стона й на оскърбена там из ямата
на водомера… Как завижда тя
на лебеда (мечтае да лети). Веднъж видях една —
по-точно чух я в човката на щъркела,
високо там — в клюна му — пищеше тя —
Комментарии к книге «Елегия Равадиньоти», Христо Фотев
Всего 0 комментариев