«Последната нощ»

Бернд Улбрих

Последната нощ

Студът проникваше постепенно в тялото му. Плуваше под някакъв леден похлупак и отчаяно търсеше дупка в него. Тъкмо когато вече мислеше, че се задушава, той се събуди.

В стаята беше тъмно. Потръпна от студа и потърси ключа на лампата.

От вентилационната решетка излизаше едва забележим полъх пара. Около тесните прорези се бе образувал скреж.

— Волмар! — Пред устата му се разнесе облак пара. — Волмар, събуди се!

Приятелят му се размърда. За миг остана в позата на добре охранен Буда върху леглото от силово поле, после отвори очи и замига недоволно срещу светлината.

— Защо ме будиш? — Придърпа смъкналата се завивка. — По дяволите, колко е часът?

Часовникът над екрана показваше нула часа и двадесет и четири минути.

— Нищо ли не забелязваш? — попита Рандайк.

— Студено е — отговори, прозявайки се, Волмар. — Обади се в контролния пункт да поправят инсталацията. — Той се отпусна назад и дръпна завивката върху себе си.

За пръв път Рандайк завидя на приятеля си за дебелината му, която, изглежда, го предпазваше не само от студа, но бе и в основата на флегматичния му темперамент. Като натисна разгневен копчето за повикване, той каза:

— Сигурно е най-малко десет градуса под нулата.

Екранът не прояви никакви признаци на живот. Рандайк погледна безпомощно към Волмар. Заедно с топлината тяхната стая бе загубила всякакъв уют. Мебелите приличаха на ледени блокове. Дори и картините по стените не внасяха вече живот в помещението.

— Става все по-студено! — каза Рандайк. — Взели сме си само летни дрехи.

— Навън е топло — промърмори Волмар под завивката. — Отвори прозореца!

Обаче автоматът не задействува, остъклената стена си остана затворена. Дори и затъмнението не можеше да се отстрани.

Волмар се държеше така, сякаш изобщо не е очаквал нещо друго.

— Странна нощ — отбеляза той лаконично. — Чудесно начало на отпуската.

— Нищо не разбирам — призна Рандайк. — Какво изобщо става тук?

— Защо да не разбирате нищо? — попита учтиво някакъв непознат, но приятен глас. — Всичко е толкова просто. Аз превключих климатичната инсталация.

Главите им се обърнаха като по команда. До затворената врата на стаята стоеше статуята на Шекспир от хотелското фоайе. Усмивка заигра по сериозното му лице.

— Аз контролирам всички автоматични съоръжения. — Бронзовата му уста изричаше грациозно думите. — Вие сте откъснати от всякаква външна помощ, сградата е затворена херметически.

Статуята се разпадна и на пода остана само купчинка прах.

Двамата приятели се спогледаха в недоумение. Тогава екранът просветля, появи се главата на някакъв непознат. Имаше мършаво, почти лишено от плът лице, устата и брадичката му бяха обкръжени от рядка бяла брада.

— Напълно в неговия стил — каза старецът. — Пак иска благородно да поеме цялата вина върху себе си. Откакто го познавам, все се хвали, че управлява хода на времето и света според желанията на поетическия си гений. При това единственият шум, с който разтърсва света, е дращенето на перото му. Не му вярвайте нито дума. Аз съм отговорен за всичко, единствено аз. — Той се изсмя ехидно и образът изчезна.

— Смахнат — каза Волмар и понечи да се пъхне под завивката си.

В този момент изключиха силовите полета на леглата им. Двамата приятели се намериха на пода. Волмар потърка ударения си лакет.

— Това е направо скандално — извика Рандайк. — Как може да изключат силовите полета? Върху какво ще спим сега?

Заедно с полъх леден въздух до тях достигна далечен смях.

— Да видим какво става с другите — предложи Рандайк. — Един господ знае какво още ще му хрумне на този луд.

Щом отвори вратата, той се закова на мястото си. Белите стени на коридора бяха покрити с ледени кристали.

Почти едновременно се отвориха вратите вляво и вдясно от тях и София и другите трима приятели излязоха от стаите си със смутени лица.

— Ще се оплачем на управата на хотела — каза София. Тя приглади дългите си коси и ги нави на кок зад тила си. В тясната си връхна дреха изглеждаше почти напълно облечена. Рандайк беше благодарен, когато Волмар му подаде един халат, за да скрие пижамата си.

— Ама че мърляв хотел — възкликна Люис. — Според разпоредбата силовите полета трябва да са обезпечени петкратно. Невъзможно е да излязат от строя! — Той леко накуцваше, когато излезе в коридора. — В края на краищата законът за опазване на жизнеността и оптимизма не е измислен току-така. Направо е недопустимо за икономия да се изключват една или две от осигурителните степени!

Разрешени и кисели, зад Люис се появиха Трьолс и Гонсалес — двамата му другари по стая. Загръщаха се зъзнещи в халатите си.

— Проклета работа — каза Гонсалес. — Кому хрумна идеята да дойдем в този край? Никой нормален човек не кара отпуската си в Шотландия.

— Действително — забеляза някакъв нежен глас зад гърба им. — Хотелът е прокълнат. Построен е върху напоена с кръв земя.

Когато шестимата приятели се обърнаха стреснати, видяха белобрадия старец на другия край на коридора.

— Вие? — подвикна Люис. — Ще се погрижим да ви се потърси сметка! Веднага приведете в ред климатичната инсталация!

Старецът само се изкиска, но не помръдна от мястото си.

— Как може да сте толкова подъл? — извика София. — Това е първият ден от отпуската ни.

Старецът избухна в звънък смях.

Кипнал от гняв, Волмар запрати ключа си по него. Но преди още той да достигне целта си, старецът вече бе изчезнал, сякаш се бе изпарил.

Изумлението им трая само миг, защото студът ги принуди припряно да забързат към асансьора. Облекчено си поеха дъх; поне гравитационният подемник работеше. Изчакаха го да пристигне на техния етаж.

— Не е необходимо да отиваме всички — каза Волмар. — Кой знае какво ще стане тук горе, ако изчезнем всички. Рандайк и София ще отидат до управата на хотела и ще поискат незабавна помощ.

„Защо ли се подхилва така?“ — помисли си Рандайк. Когато обаче разгледа по-внимателно лицето на Волмар, видя, че устните му не помръдват. Този израз трябва да е идвал от очите му. София тръгна напред. Рандайк метна към Волмар един подозрителен поглед и я последва.

Платформата бавно потъна в шахтата. Сепнаха се едва когато не спря на етажа на администрацията, както бяха подали командата, а продължи да се плъзга неудържимо надолу. Аварийната спирачка не задействува. София се притисна към Рандайк. Той инстинктивно я обгърна с ръка.

Платформата спря чак в сутерена. Изглежда, в командната зала цареше хаос.

Пипнешком те тръгнаха през помещенията на подземието. Белите бетонни коридори бяха слабо осветени. Противопожарните прегради автоматично се отвориха и затвориха, за да ги пропуснат. Накрая попаднаха в някакво по-голямо помещение, в което се намираха главните агрегати на климатичната инсталация. Външно по тях не можеше да се забележи нищо нередно. Рандайк прокара ръка по сферичната повърхност на един от командните кибернети. Малко прах — иначе всичко изглеждаше наред.

Някакво тракане ги накара да се обърнат. От една от ядрените батерии изскочи набит мъж. Отдели се от блестящата метална повърхност на стената и се огледа свирепо наоколо си. Горната част на тялото му бе покрита с ризница. Върху главата си бе нахлупил шлем без никаква украса, чието забрало му придаваше вид на граблива птица. В ръка държеше широк меч.

Като забеляза Рандайк и София, изкрещя на някакъв неразбираем език няколко думи, които прозвучаха като заплаха, и в миг от реактора излязоха още трима маскирани.

Рандайк не изгуби самообладание. Издърпа София зад колоната на кибернета. Идвайки все по-близо, стъпките на трите страшилища отекваха тежко по пода. Шайката нахълта в колоната на кибернета, сякаш пред себе си нямаше никакво препятствие, и изчезна.

Рандайк притискаше София към себе си. По челото му бе избила студена пот. Той я хвана за ръката и двамата забързаха към отсрещния край на сводестото помещение, където се надяваха да намерят изход. Зад гърба им проехтя ехиден смях.