«Илиадата на пясъчен бряг»

Франсис Брет Харт

Илиадата на пясъчен бряг

Още нямаше девет часа, когато по цялата река вече бе станало известно, че двамата съдружници от „Участъка на дружбата“ са се скарали и разделили на съмване. По това време вниманието на най-близкия им съсед било привлечено от звуци на пререкания и два последователни изстрела с пистолет. Той изтичал навън и смътно видял в сивата мъгла, която се вдигала от реката, високата фигура на Скот, единия от съдружниците, да слиза по склона към дерето; миг след това Йорк, другият съдружник, излязъл от хижата и тръгнал в противоположна посока към реката и минал на няколко крачки от любопитния наблюдател. По-късно се узна, че един сериозен китаец цепел дърва пред хижата и станал свидетел на част от кавгата. Но китаецът беше упорит, безразличен и необщителен. „Мен сече дърва, мен не се бие“ — бе невъзмутимият му отговор на всички развълнувани въпроси. „Но какво казваха те?“ Китаецът отговаряше „Мен не наЬе“. Полковник Старботъл бързешком изброи различните често употребявани епитети, които едно невзискателно обществено мнение би приело като основателно предизвикателство за сбиване. Но китаецът не можа да каже дали ги е чул.

— И това е добиче — рече полковникът доста настървено, — на което, според някои, би следвало да се позволи да дава показания против белите! Махай се… езичнико!

И така скарването остана необяснено. Това, че двама мъже, чиято дружелюбност и сдържана тактичност им бе спечелила званието „Миротворците“ в среда не чак много разположена към пасивните добродетели, че тези двама изключително предани приятели неочаквано и остро са се скарали, с право можеше да възбуди любопитството на стана. Неколцина от по-любопитните посетиха местопроизшествието, сега изоставено от предишните си обитатели. В спретнатата хижа нямаше никакви следи от безредие или боричкане. Нерендосаната маса беше наредена като за закуска — тавичка с жълта питка още стоеше на огнището, угасналият огън би могъл да послужи за олицетворение на пагубните страсти, развихрили се тук едва преди един час. Ала очите на полковник Старботъл, макар и малко кръвясали и насълзени, търсеха по-съсредоточено практически указания. При обследването си той откри дупка от куршум в касата на вратата и още една — почти насреща, в касата на прозореца. Полковникът обърна вниманието на другите върху факта, че едната „отговаряла“ по калибър на револвера на Скот, а другата на пистолета на Йорк.

— Трябва да са стояли горе-долу така — каза полковникът, — на не повече от три фута един от друг, и не са улучили!

В извивката на гласа му прозвуча лека нотка на негодувание, която, не остана без ефект. Слушателите потръпнаха от тънкия намек за отишлите на вятъра намерения.

Но на Пясъчния бряг бе съдено да преживее по-голямо разочарование. Двамата противници не бяха се срещнали след скарването, а се носеше неопределен слух, че случи ли им се да се срещнат втори път, всеки от двамата бил твърдо решил да убие другия, „щом го зърне“. Ето защо всички бяха обладани от, известно възбуждение и, боя се да кажа, не малко задоволство, когато в десет часа Йорк излезе от кръчмата „Магнолия“ на единствената дълга, криволичеща улица на стана, а в същия миг Скот напусна ковачницата при разклона на пътя. От пръв поглед ставаше ясно, че срещата можеше да се избегне само ако единият от тях се върне.

В миг вратите и прозорците на близките кръчми се изпълниха с лица. По необясним Начин над речните брегове и канари изникнаха глави. В една празна каруца на кръстопътя се накачиха хора, които сякаш бяха изскочили изпод земята. Други тичаха и се блъскаха на склона, господин Джак Хамлин бе дръпнал поводите на коня си и стоеше прав върху седалката на кабриолета, А двамата причинители на това всепоглъщащо внимание се приближаваха един към друг.

— Йорк е срещу слънцето… Скот ще го закове на това дърво… Той го чака да си извади пистолета… — долетя от каруцата и настъпи тишина.

Но над това човешко безмълвие реката ромолеше и пееше, а вятърът шумолеше във върхарите на дърветата с безразличие, което като че се натрапваше. Полковник Старбо-тъл го долови и в момент на върховно съсредоточение, без да се озърне, закани се с бастуна зад гърба си на цялата природа и рече:

— Шшт!

Двамата мъже бяха сега на няколко крачки един от друг. Една кокошка пресече пътя пред единия. Крилата семенна кутийка литна от крайпътно дърво и падна в краката на другия. И без да обърнат внимание на тази ирония на природата, двамата противници продължиха да се приближават, изправени и сковани, впили очи един в друг, и… се разминаха!

Полковник Старботъл трябваше да го вдигнат от каруцата.

— Тоя стан си е изпял песента — промълви той мрачно и се остави да го заведат в „Магнолия“. С какви други изрази е щял да прояви чувствата си, не може да се каже, защото тъкмо тогава към групата се присъедини Скот.

— На мен ли казахте нещо? — запита той полковника и сложи ръката си уж със случайна фамилиарност на рамото на този господин.

Полковникът долови някаква тайнствена лекота в допира и някаква непонятна тежест в погледа, с които беше зададен въпросът, и се ограничи само да отговори с достойнство:

— Не, драги.

На двадесетина крачки от тях поведението на Йорк бе също толкова типично и своеобразно.

— Ти имаше чудесна възможност, защо не му тегли куршума? — попита Джак Хамлин, когато Йорк се приближи до кабриолета.

— Защото го мразя — беше отговорът, който можа да чуе само Джак.

Противно на общото убеждение, този отговор не беше изсъскан между зъбите на говорещия, а казан с най-обикновен тон. Но Джак Хамлин, който умееше да наблюдава хората, забеляза, че ръцете на Йорк са студени, а устните пресъхнали, когато му помогна да се качи на кабриолета, и прие този очевиден парадокс с усмивка.

Когато Пясъчен бряг се убеди, че скарването между Скот и Йорк не може да се уреди по обичайния местен начин, хората престанаха да се занимават с него. Но скоро се плъзна слух, че за „Участъка на дружбата“ било заведено дело и че двамата съдружници нямало да пестят средства при оспорването на притежаването му. Тъй като беше добре известно, че въпросният участък е „изчерпан“ и няма стойност и че съдружниците, които вече бяха забогатели от него, само един-два дена преди скарването бяха говорили за изоставянето му, това дело можеше да се отдаде само на с нищо неоправданата злост. Сетне в простодушната Аркадия се появиха двама санфранцискански адвокати и хората започнаха да се запознават с тях по кръчмите и — което беше кажи-речи същото — започнаха да ги запознават с местните събития и клюки. Последиците на тази погрешна интимност проличаха в многото призовки за съда, и така, когато делото за „Участъка на дружбата“ бе насрочено, всички обитатели на Пясъчен бряг, които не бяха задължени да се явят в околийския град, отидоха там от любопитство. Деретата и изкопите с мили наоколо бяха изоставени. Нямам намерение да описвам това без друго прочуто вече дело. Достатъчно е и това, по думите на защитника на ищеца, че „то не беше от обикновените дела, засягащи неотменимите права на това неуморно трудолюбие, разработило неизтощимите източници на тази златна земя“, или изказано по-непретенциозно от полковник Старботъл, „разправия, която двама джентълмени са могли да уредят за десет минути по приятелски с чаша в ръка, ако са имали сериозни намерения, или за десет секунди, ако са искали да се позабавляват“. Делото бе решено в полза на Скот и Йорк веднага обжалва. Говореше се, че се бил заклел да похарчи и последния си долар в борбата.

Така Пясъчен бряг започна да смята скарването на бившите съдружници за доживотна вражда и това, че някога са били приятели, се забрави. Малцината, които бяха очаквали да разберат от делото какво е породило скарването, бяха разочаровани. Сред разните догадки, тази, която приписваше Причината на някакво тайнствено женско влияние, естествено, беше популярна в стан, склонен към съмнително преклонение пред слабия пол.

— Готов съм да се закълна, господа — каза полковник Старботъл, който е бил известен в Сакраменто като джентълмен от старата школа, — че в дъното на тая работа има някое прекрасно създание.

След това доблестният полковник продължи да илюстрира теорията си с разни сочни истории, каквито джентълмените от старата школа обикновено разправят, но които от уважение към джентълмени от по-нова школа, ще се въздържа да възпроизвеждам тука. Но по всичко изглеждаше, че дори и теорията на полковника беше погрешна. Единствената жена, която би могла да упражни влияние с личността си върху съдружниците, беше хубавата дъщеря на „стареца Фолинсби“ от Сиромашко находище, в чийто гостоприемен дом (който предлагаше известни удобства и финес, редки за тази изостанала цивилизация) и Йорк, и Скот бяха чести посетители. Но пък в това пленително прибежище Йорк влезе една вечер, месец след кавгата, и като видя Скот да седи там, обърна се към хубавата домакиня с резкия въпрос:

— Обичате ли тоя човек?