«Враг на целия свят»

Джек Лондон

Враг на целия свят

Гениалният учен и страшен враг на човечеството Емил Глук най-накрая беше заловен от Сайлъс Бенърмен. Показанията на Глук, дадени преди да седне на електрическия стол, хвърлят светлина върху ред загадъчни, на пръв поглед несвързани помежду си събития, които предизвикаха такава суматоха в целия свят от 1933 до 1941 г. Преди да бъде публикуван този удивителен документ, светът дори не подозираше, че съществува някаква връзка между убийството на краля и кралицата на Португалия и смъртта на нюйоркските полицаи. Въпреки че деянията на Емил Глук са отвратителни, не може да не изпитваме известна жалост към този нещастен изрод и непризнат гений. Тази страна от биографията му никога не е осветявана, но като се запознаем със самопризнанията му и проучим многото свидетелски показания, документи и мемоари от това време, можем доста точно да си представим образа на Емил Глук и да разкрием под влиянието на какви фактори и обстоятелства се е формирало това чудовище в човешки образ и кое го е тласнало по страшния път на престъплението.

Емил Глук е роден в град Сиракюз, щата Ню Йорк, през 1895 г. Баща му Джоузеф Глук бил нощен пазач и служител на тайната полиция. През 1900 г. внезапно починал от пневмония. Майката на Емил Глук, хубавичко нежно същество, преди да се омъжи била модистка. Съсипана от мъка, не могла да преживее смъртта на съпруга си. Чувствителността, предадена на момчето по наследство от майката, получила в него болезнено развитие.

През 1901 г. Емил, който тогава бил на шест години, отишъл да живее при леля си мисис Ен Бартел. Тя била сестра на майка му, но не изпитвала никакви топли чувства към плахото впечатлително момче. Ен Бартел била суетна, ограничена и безсърдечна жена. Живеейки в постоянна немотия, тя на всичко отгоре била принудена да издържа мързеливия си и налудничав съпруг. Малкият Емил Глук се оказал нежелан нов член на семейството и, разбира се, Ен Бартел не пропуснала да му го внуши. За да покажем как са се държали с него в детството му, достатъчно е да посочим следния случай.

Емил живеел в дома на леля си малко повече от година, когато си счупил крака. Той се ударил като паднал от покрива — това забранено за игри място, където всички момчета са се катерили и ще се катерят, докато свят светува. Бедрената кост била счупена на две места. С помощта на изплашените си другарчета Емил успял да се довлече до тротоара, където изгубил съзнание. Съседските деца се страхували от свадливата, с резки черти жена, която била главата на семейство Бартел, но накрая събрали смелост да позвънят и й съобщили за нещастния случай. Ала тя даже не погледнала лежащото в безсъзнание момче и като затръшвала вратата, се върнала при коритото с прането. Времето минавало. Започнало да ръми, а Емил, който вече бил дошъл в съзнание, все още лежал на тротоара и плачел.

Кракът трябвало незабавно да се намести. Както винаги в такива случаи, температурата на момчето бързо се повишила и положението му станало опасно. Два часа по-късно, след като възмутените съседки се накарали на Ен Бартел, тя излязла да види момчето. Като смушкала лежащото в краката й безпомощно момче, жената истерично се отрекла от него. Крещяла, че детето не е нейно и трябва да се извика колата за бърза помощ, за да го откара в приемната на градската болница. После се върнала вкъщи.

Намерила се обаче една жена, Елизабет Шепстоун, която, щом разбрала как стоят нещата, накарала да сложат момчето на един свален кепенец, извикала лекар и като отблъснала Ен Бартел, наредила да внесат момчето в къщата. Когато дошъл докторът, Ен Бартел предупредила, че няма да му плати за услугите. Цели два месеца малкият Емил бил на легло. Първия месец лежал на гръб, без някой да го преобърне. Лежал изоставен и само понякога го посещавал претовареният с работа лекар. Емил нямал играчки, нищо, с което да запълни изнурително влачещите се дни на боледуването. Никой не му казал ласкава дума, никой не го погалил по главичката, не срещнал нито една проява на нежност и грижа… нищо, освен упреци и грубости от страна на Ен Бартел, която през цялото време повтаряла, че не й е нужен. И е напълно разбираемо как в такова обкръжение в душата на самотното и изоставено дете се появили ожесточение и враждебност към човешкия род, които после се проявили в деяния, ужасили целия свят.

Колкото и да е странно, но именно благодарение на Ен Бартел Емил получил висше образование. Обяснението всъщност е просто. Налудничавият й мъж, след като я зарязал, открил златна жила в Невада и се върнал вкъщи милионер. Ен Бартел, която мразела момчето, незабавно го изпратила във Фаристаунското частно училище на стотици мили далеч. Срамежливият и чувствителен, самотен и неразбран малък човек в училището бил по-самотен от всякога. Нито веднъж не си заминал у дома като другите момчета през ваканциите и празниците. Вместо това бродел по запустелите сгради и околностите, опитвал се да се сближи със слугите и градинарите, които не го разбирали и, както някои си спомнят, прекарвал дните си в полето или пред камината, наведен над някоя книга. Именно тогава си преуморил очите и трябвало да сложи очила, с които ни е така познат от снимките, публикувани във вестниците от 1941 година.

Емил Глук се оказал способен ученик. Дори само прилежността му била достатъчна, за да стигне далече, но работата не била толкова в старанието. Стигало му да хвърли един поглед върху текста и вече го знаел до съвършенство. В резултат на това прочел огромно количество допълнителна литература и за половин година овладял повече знания, отколкото един среден ученик за пет-шест години. През 1909 г., едва четиринадесетгодишен, той вече бил подготвен („повече от подготвен“, според думите на директора на училището) за Йейл или Харвард. Младата възраст му попречила да постъпи в някое от тези учебни заведения и през 1909 г. бил приет в старинния Баудойнски колеж. През 1913 г. го завършил с най-високи награди и незабавно заминал с професор Бредлаф в Бъркли, Калифорния. През целия си живот Емил Глук имал само един приятел — професор Бредлаф. Заради слабите си дробове професорът трябвало да се премести от щата Мейн в Калифорния. Помогнало и обстоятелството, че му била предложена катедра в университета на щата. През 1914 г. Емил Глук живял в Бъркли и преминал специален научен курс. В края на същата година смъртта на двама души объркала житейските му планове. В лицето на професор Бредлаф загубил единствения си приятел, а смъртта на Ен Бартел го лишила от средства за съществуване. Мразейки нещастния младеж до края на дните си, тя го лишила от наследство, като му оставила само сто долара.

През следващата година двадесетгодишният Емил Глук станал преподавател по химия в Калифорнийския университет. Там прекарал няколко спокойни години и изпълнявал скучни всекидневни задължения, честно заработвайки полагащото му се възнаграждение. Не преставал да учи и постигнал половин дрипа научни степени. Станал между другото доктор по социология, философия и естествени науки, макар по-късно да бил известен на хората само като професор Глук.

За първи път името му започнало да се появява по страниците на вестниците във връзка с неговата книга „Пол и прогрес“, когато бил на 27 години. Тази книга и досега остава един от основополагащите трудове по история и философия на брака. Дебелият том от седемстотин страници съдържа грижливо подбран научен материал и е изключително оригинален. Книгата била предназначена за учените и не целяла сензация. Но в последната глава Глук споменал чисто хипотетично целесъобразността на пробните бракове, като им посветил всичко на всичко три реда. Вестниците веднага се хванали за тези три реда и така „раздули нещата“, според тогавашния жаргон, че накарали целия свят да се смее над двадесет и седем годишния късоглед професор. Снимали го фотографи, обсаждали го репортьори, женските клубове из цялата страна приемали резолюции, осъждащи неговите безнравствени теории; а в законодателното събрание на щата при обсъждането на въпроса за субсидиите било внесено предложение да не се отпускат на университета предназначените за него суми, докато Глук не бъде уволнен. (Разбира се, никой от обвинителите не бил чел книгата, трите реда, поднесени от вестниците в изкривен вид, им стигали.) Оттогава Емил Глук намразил вестникарите. Заради тях сериозният и представляващ научна ценност шестгодишен труд станал одиозен. Въпреки че по-късно съжалявали за това, той до края на живота си така и не им простил.

Вестниците били виновни за още една неприятност, сполетяла Глук. В продължение на пет години след издаването на книгата мълчал, а такава затвореност не предвещава нищо добро за самотния човек. И можем само със съчувствие да си представим неговата ужасна самота в многолюдния университет, където нямал приятели и подкрепа. Единственото му утешение били книгите и той изцяло потънал в четене и занимания.

Но през 1927 г. приел поканата на емървилската „Общност на човешките интереси“ да изнесе лекция. Не се решил да говори без подготовка и ето сега пред нас е екземпляр от предварително написаната му реч. Тя е суха, сдържана, строго научна и, трябва да се отбележи, доста консервативна. Но в речта си споменал за (цитирам ръкописа) „… промишлената и социална революция, която се извършва в обществото“.