Стефан Маларме
Иродиада
I. Въведение
II. Сцена
III. Хвалебна песен на Св. Йоан
(обратно)
I. Старо въведение към Иродиада
Кърмачката
(Заклинание)
Сразена и с крило ужасно, в сълзи цяло,
спи в езерото — глъб на тъмно огледало,
простор, до кръв бичуван от голите злата —
Зората с хералдични пера, но излетя
към кулата ни, в дим от жертвоприношения,
към гроба, птицата обрекъл на гонения,
прищявка в самотата на изгрев чернопер…
Ах, сред страна порочна и тъжна — замък чер!
Ни плисък! Мрачната вода мълчи, гнети я,
че не трептят пера, ни лебед скланя шия —
незабравим; водата оглежда пустота:
там своя гаснещ факел захвърли есента.
И лебедът, съзрял сред храма на мъглата
или сред пуха бял как гмурка се главата,
покрусен от брилянта на някаква звезда,
но някогашна, вече с помръкваща следа.
Престъпност! Клада! И Зора предишна! Страстен
небесен пурпур! Вир от пурпур съпричастен!
И — целият разтворен — прозорец сред кръвта.
Единствената стая, обрамчена с неща
на войнствения век, златарство потъмняло,
на стари снегове изпъстрено начало,
килими със седефен отблясък — в мрачина,
ненужни дипли, скрили в саван очите на
сибили с ноктите на стари Чародейки.
Една от тях с цвета, с разцъфналите вейки
по мойта роба, бяла от слоновата кост
там, в свода птичи, с черно сребро изпъстрен, гост
пристигнал с полет е, тих призрак в цвят облечен —
дъх, който грабва ни, о рози! Дъх далечен,
далеч от ложе в мрака на загасена свещ,
дъх на студено злато над чантичка, горещ
гъст кичур от цветя коварни под луната
(все още восъкът дъхтящ суши цветята),
които тъжни жалби и немощни стебла
топят в самотна чаша, препълнена с тегла.
Зората пак влече крила, в сълзи облени!
Магични сенки с чар на символични сцени!
Гласът, политнал сякаш от древни векове,
не е ли моят, който заклина и зове?
И още, в диплите ни жълти — в мисълта ни —
провлякла се като звезда в мъгли тамянни
над куп от святи чаши, изтлели в здрача блед
през стари дупки, с гънки, втвърдени като лед,
пробити с тръпките на чистите дантели
на дивния покров, разхвърлял дипли бели,
без вяра, че ще литне, забуленият зрак
се вдига: (о, далечност с молби и жалби в мрак!),
забуленият зрак на някой накит странен,
на чезнещия глас, без спътник, неподканен,
дали за сетен блясък ще звънне в злато сам,
той, пригласът — все още — на умоляващ псалм
в часа на мрачен, лют двубой и на агония!
И силен в сенките на мрака, в монотонния
покой, той в свойта древност се връща уморен,
зловещ, еднообразен и вече победен —
като запуснат вир, потънал в блатна леща.
Възпява често тя, несвързано — зловеща
поличба! —
В скъпо ложе с разлистени платна —
не нар на монахиня с излишна здравина!
Кой сън сред диплите им не е бил скрижали,
пустинно моаре, гроб с плочи натежали,
ухание на къдри заспали? О, дете
безстрастно, нека твойта наслада да расте
в зори със зъзнещи цветя, разходки, скука,
щом слезе вечер зла и нарове разпука!
И месецът — самотен на циферблата в чер
часовник — под товара нелек на Луцифер
ранява винаги, о, вечно, бъднината,
с гласа в клепсидрата, на капещ плач излята,
безпомощно тя скита и в сянката — незрим —
до нея стъпва ангел, безплътен като дим!
Не знае той това, той — царят, който плаща —
как съхне гърлото от жаждата пламтяща,
баща, о, той не знае и ледника, изгрял
зловещо по телата, облечени в метал,
когато той над куп от мъртъвци, камара,
сред мирис на смола възправя — над кошмара! —
тръбите среброзрачни на старите ели!
Той от страни далечни ще дойде ли? Или
е рано? Всичко е поличба, сън злокобен!
Между витражите се вдига нокът злобен
със спомена за тези тръби — и свод зловещ
пламти, от завист пръстът топи се като свещ.
И скоро с пурпура на тъжен здрач — о, здрач е! —
ще нарани плътта от восък, който плаче!
О, не на здрач! По-скоро — на слънцето в зори:
последен ден, пристигнал света да изгори,
сред скръб зарите си — щом всичко е замряло —
надига времето пророческо, обляло
в сълзи детето — пленник на чистото сърце,
тъй както лебед крие сред своя пух лице,
тъй както лебед стар през своя пух се вглежда —
пролука вечна — там поне в една надежда
да зърне диаманти, невиждани зари:
звезда умряла вече и спряла да зари.
(обратно)
II. Сцена
Кърмачката — Иродиада
К.
Ти — жива! Може би е сянка на принцеса?
В бижута, пръстите на твоите ръце са
на устните ми спрели — в незнаен век…
И.
Но стой!
О, ручеите руси от къдри, чист порой,
когато моята самотна плът сияе
в леда на ужаса и моята коса е
от светлина безсмъртна. Целувка ще смири —
щом хубостта е жива — и мен…
В кои зори
забравени, в кой час пророчески разлива
печални празненства далечината сива —
разбрах ли? Посред зима съзря ме, дойке, ти:
затворът от желязо и камък ме гнети
и мойте лъвове подгонват вековете
да влязат, и вървя фатална, спят ръцете
сред пустошта уханна на древните царе,
но ужаса ми кой ли могъл би да съзре?
Стоя унесена в изгнание и вяла
като пред водоскок, приветстващ ме с възхвала,
а лилиите в мене, додето с влюбен взор
руините печални следят и без простор
увяхват сред мечти — то лъвовете смели
пропъждат леността от мойта роба, спрели
в нозете ми, способни морето да смирят.
Спокойна, с тръпките на старата си плът,
ела и къдрите ми в бъркотия дива,
която стряска те, тъй както всяка грива,
безсилна да ме гледаш сред моя унес вял,
ми помогни да среша пред гладкия кристал.
К.
Щом мирото не щеш, смирено във флакони,
на старите масла от рози благовонни
опитай гибелната упойна миризма,
дете…
И.
Махни ги тия ухания! Нима
не знаеш само как ги мразя, как се дави
главата ми сред тях, видения болнави?
Аз искам пищни къдри — не дъхави цветя,
разпръскващи забрава за мъките в скръбта,
но златни, с девственост без дъх, без аромати,
с жестоки блясъци и бледнини разлати,
стаили хладината безплодна на метал,
с украси на стените рождени блясък дал,
о, брони, урни на самотното ми детство.
К.
Но моля! Времето изтрива — чудно средство! —
в ума ми като в книга забраната…
И.
Седни
пред мен! И огледало ми дай!
О, глъбини!
Вода, застинала от скръб в квадрата леден,
веднъж ли в късен час печална, с образ бледен
от блянове, и взряна към спомените — цвят
Комментарии к книге «Иродиада», Стефан Малларме
Всего 0 комментариев