Алфред дьо Мюсе
Венеция
Спи Венеция в кармина
на безмълвната картина;
нито окъснял рибар,
ни стражар.
Само бди лъвът с крилата
и към нещо в далнината
сочи в дрезгавия мрак
с бронзов крак.
А край него шхуни, лодки,
барки — като чапли кротки,
кацнали след дълъг път —
се тълпят;
дремят в димната лагуна
и шумят в мъглата лунна —
сякаш пляскащи крила —
ветрила.
Скривайки се пак, луната
с облак звезден се намята,
челото й в миг обвял
с лек воал.
Тъй игуменката млада
върху расото с наслада
мята булото си с вид
дяволит.
Всичко тук — дворци богати,
колонади и палати,
каменните стъпала,
перила,
улички, мостове, сгради,
беломраморни наяди,
заливът, от зрак студен
набразден, —
всичко спи. И с алебарди
зорко стражата го варди
там, от крепостния вал,
в сън замрял.
— Ах, една сега ли чака,
грейне ли луната в мрака,
вън да зърне с дебнещ взор
ухажор;
в огледалото се взира,
черна маска си избира,
че нали се е задал
Комментарии к книге «Венеция», Алфред дьо Мюсе
Всего 0 комментариев