«Марсиански хроники»

Рей Бредбъри

Марсиански хроники

На моята съпруга Маргарит, с най-искрена любов.

„Хубаво нещо е да се удивлява човек“ — казал философът. „Космическите полети отново направиха всички ни деца“

Януари 1999

Ракетно лято

Преди минута в Охайо беше зима: затворени врати, закрити прозорци, стъкла, ослепели от скреж, стрехи, обшити с ледени висулки: деца препускат по баирите със ски: жени в кожи, като черни мечки, бродят из заледените улици.

Но ето че изведнъж могъща топла вълна кръстоса градчето; заля го море от горещ въздух — сякаш някой бе оставил отворена вратата на пекарна. Знойна жега запулсира около къщите, храстите и децата. Ледените висулки падаха от стрехите, разбиваха се и се топяха. Вратите се разтваряха. Прозорците се открехваха. Децата събличаха вълнените си дрехи. Жените захвърляха премените си от мечи кожи. Снегът се топеше и под него се показваха миналогодишните — бледозелени полянки.

Ракетно лято. Тези две думи минаваха от уста на уста в разтворените, приветливи къщи. Ракетно лято. Жаркият пустинен въздух променяше скрежните рисунки върху прозорците, премахваше изкусните резби. Ските и шейните изведнъж станаха ненужни. Снегът, който се сипеше над градчето от студеното небе, се превръщаше в топъл дъжд още преди да докосне земята.

Ракетно лято. Хората се навеждаха от верандите, под дъждовните капки и гледаха нагоре към червенеещото се небе.

Ракетата стоеше на космодрума и изхвърляше розови огнени кълба и пещен жар. С всяко вздихание на мощните си тръби ракетата твореше лято в студеното зимно утро. Ракетата въздаваше климати и за кратко време из цялата околност настъпи същинско лято.

(обратно)

Февруари 1999

Ила

Те живееха на планетата Марс в къща с кристални колони, на брега на едно пресъхнало море и всяка сутрин Можеше да се види как мисис К. яде златни плодове, които растяха по кристалните стени, или как чисти къщата с помощта на шепи магнетичен прах, който горещият вятър отнасяше заедно с нечистотиите. Привечер, когато древното море беше жежко и неподвижно и винените дървета в двора стърчаха като вцепенени, а старинното марсианско градче дремеше, затворено в себе си, и никой не се показваше навън от вратата, тогава можеше да се види как мистър К. чете някаква металическа книга в стаята си, като докосва с пръсти изпъкналите йероглифи, сякаш свиреше на арфа. И книгата пееше под неговите ръце с напевен, древен глас и разказваше за онова време, когато морето застилало брега с червена пара и древните мъже отивали на война, въоръжени с металически насекоми и електрически паяци.

Мистър и мисис К. бяха живели на брега на мъртвото море цели двадесет години, техните бащи и деди също бяха живели в тази къща, която се бе обръщала като цвете към слънцето вече десет столетия.

Мистър и мисис К. не бяха стари. Като истински марсианци те имаха гладка, мургава кожа, очи жълти като златни монети и тих, мелодичен глас. По-рано обичаха да рисуват картини с химически пламъци, обичаха да плуват в каналите през сезона, когато винените дървета ги изпълваха със зелени води, и после до зори да бъбрят под сините фосфоресциращи портрети в стаята за разговори. Сега те вече не бяха щастливи.

Сутринта мисис К. стоеше между колоните и слушаше как пустинните, безплодни пясъци се сгорещяват, превръщат се в жълт восък и сякаш се устремяват към хоризонта.

Нещо щеше да се случи.

Тя чакаше.

Наблюдаваше синьото марсианско небе така, като че ли то всеки миг щеше да се наежи, да се свие и да изхвърли на пясъка някакво светло, лъскаво чудо.

Ала нищо не се случи.

Уморена, тя чакаше; започна да се разхожда между изпускащите пара колони. От фреските на капителите почна да вали тих дъждец и охлаждайки нажежения въздух, нежно милваше кожата й. В знойни дни това беше също като ходене из ручей. Подът на къщата заблестя под хладните струи. Чуваше се как нейният мъж свиреше без почивка на своите книги; старинните песни не изморяваха пръстите му. И тя спокойно си мислеше: как би желала един ден той отново да й отдели малко време, да я държи и да я докосва като малка арфа, така както сега докосваше невъзможните си книги.

Уви! Тя поклати глава и едва сви рамене опрощаващо. Миглите й се спуснаха лекичко и закриха златистите й очи. Женитбата караше хората да застаряват, да свикват един с друг, макар и още млади.

Тя се отпусна в едно кресло, което тутакси само прие формата на нейното тяло. Плътно и неспокойно затвори очи.

И сънят дойде.

Мургавите й пръсти затрепериха, протегнаха се нагоре, сякаш ловяха въздуха. Само след миг тя се изправи в креслото слисана, задъхана.

Бързо се огледа, като че ли очакваше да види някого пред себе си. Изглеждаше разочарована: пространството между колоните беше празно.

На триъгълната врата се показа нейният съпруг.

— Извика ли ме? — попита той раздразнено.

— Не! — почти изкрещя тя.

— Стори ми се, че извика.

— Тъй ли? Аз задрямах и сънувах нещо — Посред бял ден? Това не се случва често с теб.

Тя изглеждаше така, сякаш видяното насън я беше замаяло.

— Странно, много странно — промърмори тя. — Този сън…

— Е?

На него явно му се искаше да се върне към книгите..

— Присъни ми се някакъв мъж.

— Мъж?

— Висок мъж, шест фута и един инч.

— Глупости. Това е великан, изрод.

— Но все пак — тя бавно подбираше думите си — той изглеждаше добре. Въпреки височината. И имаше… о, зная, на теб това ще ти се стори глупаво… но той имаше сини очи!

— Сини очи! Боже мой! — възкликна мистър К. — Какво ли ще ти се присъни следващия път? И предполагам, че е имал черна коса?

— Как позна? — развълнува се тя.

— Просто избрах най-невероятния цвят — студено отвърна той.

— Да, черна коса! — извика тя. — И много бяла кожа. Един съвсем необикновен мъж! Беше облечен в странни дрехи; той се спусна от небето и любезно поговори с мен.

Тя се усмихна.

— От небето? Каква нелепост!

— Той долетя в металическа машина, която блестеше на слънцето — припомни си мисис К. Тя затвори очи, за да си пресъздаде сънуваното. — Видях небето и нещо, което блестеше като подхвърлена във въздуха монета; изведнъж то започна да става все по-голямо и после падна леко на земята; това беше дълъг, сребрист кораб, закръглен, чужд кораб. Отстрани на сребърното нещо се отвори една врата и от нея излезе този висок мъж.

— Ако беше поработила повече, нямаше да имаш такива глупави сънища.

— А на мен това ми харесва — отговори тя, като се излегна в креслото. — Никога и не подозирах, че имам такова въображение. Черна коса, сини очи, бяла кожа! Какъв странен мъж и все пак тъй красив!

— Иска ти се.

— Ти си неучтив. Аз не съм го измислила нарочно; той сам ми се яви в ума, когато бях задрямала. Това дори и не приличаше на сън. Тъй неочаквано, тъй необикновено. Той ме погледна и каза: „Аз прелетях с тоя кораб от Третата планета. Казвам се Натаниел Йорк …“

— Глупаво име! — възрази съпругът. — Такова име въобще не съществува.

— Разбира се, че е глупаво. Та нали това беше насън! — съгласи се тя примирено. — Той каза още: „Това е първият полет в космоса. Ние сме само двама на кораба — аз и моят другар Берт.“

— Още едно глупаво име.

— Той каза: „Ние сме от един град на Земята, така се нарича нашата планета“ — продължи мисис К. — Това са неговите думи. Точно така каза: „Земята“. Той не говореше на нашия език. Но по някакъв начин аз го разбрах. С ума си. Телепатия, както изглежда.

Мистър К. се обърна. Нейният глас го спря.

— Ил! — тихо го извика тя. — Мислиш ли си понякога … хм … дали на Третата планета наистина има хора?