Иван Вазов
Една муза в траур
Отдавна немей той, от света забравен.
Живей той, певецът, но с мъртвий е равен.
Една нощ у него музата тропна̀.
— Кой ме буди в мрака? — каза той в смущенье.
— Ставай, о поете, светло вдъхновенье
аз за тебе нося — девата викна.
— Ох, иди, богиньо, късен час сега е!
Моят дух озлобен сън, отдих желае,
сън, отдих, ти чуйш ли! — вечни като смрът.
Сърцето ми трепка в сънища гробовни,
в него вместо песни съскат змий отровни
и парливи рани пъшкат и горят.
Ил не знайш? Неволи страшни ме сломиха
и рано измами горчиви затриха
вярата ми в всичко, що възпях, любих.
Видях, че мечтите мечти се остаят,
че на злото земно далеко е краят,
и ази сърдито лирата разбих.
Неведнъж чело ми сред буря клюмна,
не с една надежда света и безумна
простих се навеки и почти без жал…
Тежък бе животът и всяк удар нови,
що падна въз мене — един гроб изрови
за някой сън златен, призрак умилял.
Видях силна младост без време строшена
в усилья безплодни, видях преломена
мойта горда воля от страшний живот.
Комментарии к книге «Една муза в траур», Иван Вазов
Всего 0 комментариев