Иван Вазов
Към природата
Поклон на теб, природо, създанье необятно
на твоя свод лазурен, на твойто слънце златно,
на твойта вечна младост и вечна красота,
на всичко, що е в тебе божествено и тайно,
невидимо, кат бога, велико и безкрайно
и равно с вечността;
на всичко, що те пълни, и движи, и вълнува,
що пей, що шушне страстно, въздиша ил празнува —
от дъха на зефира до буйний аквилон,
от бялото кокиче — дете на снеговете,
до бора исполински — връстник на вековете —
поклон, сега поклон!
В часа, когато пролет с диха си те съгрява —
с зари, с цветя, с зелено те кичи, подмладява;
в часа, когато — светла — личиш на божество,
кат странник някой скитен, кого шумът довлече,
аз ида с възхищенье да гледам отдалече
на твойто тържество;
да гледам и да гълтам въздуха, светлината,
разляни в твойте доли, в горите, в небесата,
и в мойте гърди фаща кръв нова да търчи,
и моя глас внезапно на устни ми замира,
и мойто сърце става на някаква си лира
готова да звучи.
И как си ти прекрасна! Как смайваш и пленяваш
и с блясъка си чудни очите заслепяваш!
Комментарии к книге «Към природата», Иван Вазов
Всего 0 комментариев