«С Бинго всичко е наред»

П. Г. Удхаус

С Бинго всичко е наред

Един Образ и един Симпатяга седяха в пушалнята на „Търтеите“ на по една бърза цигара точно преди обяд, когато някаква Скица се надигна от стола си пред писалището в ъгъла и се приближи до тях.

— Как се пише — непунусимо или непуносимо? — попита ги той.

— Непуносимо — обясни Симпатягата. — Защо питаш?

— Пиша протестно писмо до управата на клуба. Обръщам им внимание върху непоносимото поведение… Боже мой! Ето пак! — възкликна нещастникът и лицето му се изкриви конвулсивно от мъка.

Отвън в коридора свеж младежки глас изригна в жизнерадостна песен с доста сложни извивки. Образът наклони ухо и се заслуша в песента, която заглъхна по посока на трапезарията.

— Кой е славеят? — заинтересува се той.

— Бинго Литъл, мътните да го отнесат! Напоследък само пее. Това е поводът, по който пиша протестното писмо до управата — непоносимо досадната му бодрост. И не става дума само за пеенето му. Той тупа хората по гърбовете! Ето ни — вчера се промъкна зад мен в бара, халоса ме между лопатките и изкрещя „Аха!“. Как да не се задави човек! Как се пише — непристанно или нипристанно?

— Непристанно — не се поколеба Симпатягата.

— Благодаря.

И Скицата се върна при писалището. Образът беше озадачен.

— Странно — произнесе той. — Много странно. С какво ще обясниш това Бингово поведение?

— С най-обикновена жизнерадостност.

— Но нали е женен! Доколкото си спомням, ожени се май за някаква писателка.

— Точно така. Роузи М. Банкс, авторка на „Обикновено момиче“, „Мървин Кийн“ и „Това се случи през май“. Много е популярна. Доколкото знам, доста добре печели от перото си.

— Не знаех, че женените са жизнерадостни.

— Не всички, разбира се. Но бракът на Бинго е изключително щастлив. На него и на по-добрата му половинка от самото начало им потръгнало като на двойка гургулички в меден месец.

— Въпреки това не е редно да пляска хората по гърбовете.

— Говориш така, защото не си запознат с фактите. Бинго не е някакъв лекомислен гърбоплескач. Но наскоро се размини на косъм със страшна участ и оттогава не е в състояние да се сдържа. Беше на косъм от сериозни неприятности в семейното гнездо…

— Нали току-що каза, че в гнездото му всичко е както при гургуличките?

— Така е. Но дори в такива случаи женското птиче може да се самозабрави и да започне да си налага волята наляво и надясно. Ако госпожа Бинго бе научила за Бинго онова, което насмалко щеше да научи, то би й дало храна за натяквания до края на брачния им живот. Тя е много мило момиче, но жените са си жени и аз не се съмнявам, че до деня на златната им сватба не би съумяла да се въздържа от постоянни подмятания. Бинго е на мнение, че се е отървал от съдба, по-страшна дори от смъртта, и аз нямам никакви основания да не му вярвам.

Всичко започнало една заран, когато Бинго, след като разходил пекинеза, се завърнал в родното гнездо за обяд. Тъкмо се опитвал да балансира един чадър на върха на носа си — любимо негово занимание — и госпожа Бинго излязла от кабинета си със свъсени вежди и с две мастилени петна на брадичката.

— А, ето те и теб — рекла. — Бинго, бил ли си в Монте Карло?

Бинго не можел да не се смръщи болезнено при тези думи. Без да иска, жена му докоснала оголен нерв. Мечтата в живота му била да отиде в Монте Карло, защото си имал система, която безпогрешно щяла да обере казиното. Но както знаеш, за женения мъж едва ли има по-недостъпно място от Монте Карло.

— Не — отвърнал той тъжно-тъжно. След това обаче характерното за него слънчево настроение възтържествувало. — Гледай, стара приятелко в живота! Слагам, значи, чадъра по този начин. След това, като запазвам безупречно равновесие, аз…

— Искам веднага да заминеш затам — продължила госпожа Бинго.

Бинго изтървал чадъра. Твърди, че ако в този миг жена му го духнела, щял да се срути. За миг му се сторило, че сънува приказен сън.

— Трябва ми за книгата. Искам да вмъкна малко атмосфера.

Бинго веднага схванал основното. Госпожа Бинго била споделила с него проблема с атмосферата. Вече бил запознат с факта, че в днешно време не можеш да произвеждаш приходоносна бързоликвидна литература, без да вмъкнеш местен колорит. Клиентите станали ужасно придирчиви. Прекалено много поназнайвали вече. Малко да рискуваш с мизансцена и преди да си кажел „здрасти“, вече си се оплел и започваш да получаваш злонамерени писма, които започват с думите: „Драга госпожо, известно ли ви е…“

— А не ми е възможно да отида лично — продължила госпожа Бинго. — В петък съм канена на вечеря в клуб „Перо и мастило“. Във вторник клубът на писателите дава обяд на американската писателка Кари Мелроуз Бил. А всеки момент Ще стигна до мястото, където лорд Питър Шипборн разорява казиното в Монте Карло. Бинго, миличък, как мислиш — ще можеш ли да отидеш?

Бинго едва сега проумял какъв смисъл се влага в израза „върху главата му се посипа манна небесна“.

— Разбира се, че ще отида, стара моя приятелко — сърдечно възкликнал той. — Всичко, каквото мога да…

Гласът му тъжно заглъхнал. Внезапен спомен го ужилил като оса. Сетил се, че няма пукнат грош. Загубил всичко преди две седмици заради един кон, наречен Рипащия Красавец, който — ако си спомняш — участвува в надбягването в Хейдък Парк в два и половина.

Лошото на стария Бинго е, че позволява на здравия си разум да се оплита в блянове и поличби. Едва ли някой е знаел по-добре от самия него, че Рипащия Красавец няма никакви шансове. Но в навечерието на надбягването сънувал кошмар, в който видял чичо си Уилбърфорс да танцува румба, както го е майка родила, върху стъпалата на Националния клуб на либералите. Бинго, нали си е магаре, приел това за намек направо от конюшнята и — прас! — загубил всичко до последното си пени.

В първия момент, като се сетил за своята неплатежоспособност, направо залитнал. Но в следващия леко живнал. Не е възможно, решил той, Роузи да очаква от мен да се нагърбя с такава тягостна и отговорна задача и да ме изпрати да се трепя чак в Монте Карло, без да финансира досадното начинание.

— Разбира се, разбира се, разбира се — казал той. — Ами да! Още утре потеглям. А сега по повод разноските. Предполагам, че една стотачка ще ме оправи, макар че две ще ми дойдат по-добре, а и три не биха ми навредили…

— А не, всичко съм уредила — успокоила го съпругата. — Няма да имаш нужда от пари.

Бинго запреглъщал като амбициозен щраус, решил да нагълта дръжка на врата.

— Няма… да имам… НУЖДА?

— Освен една-две лири за бакшиши. Всичко е уредено. Дорис Спърджън е в момента в Кан и ще й се обадя да ти наеме стая в „Хотел дьо Пари“ в Монте Карло, а всички сметки ще ми се изпращат тук.

Наложило се Бинго да преглътне още веднъж-дваж, преди да дойде на себе си и да даде своя принос към диалога.

— Аз пък разбрах — глухо започнал той, — че ще искаш от мен да бъда на дружеска нога с международни шпиони и тайнствени жени с воалетки и отблизо да следя навиците им. А за това са нужни пари. Нали ги знаеш международните шпиони. От шампанско по-долу не падат, при това не признават само половин бутилка, а…

— Не си губи времето с шпионите. Остави ги на въображението ми. Съсредоточи се върху местната атмосфера. Искам точно описание на игралните зали, площада и така нататък. Да не говорим, че ако имаш пари, ще се изкушиш да поиграеш.

— Кой, аз? — изумил се Бинго. — Аз да играя комар?

— Не, не — съжалила за думите си госпожа Бинго. — Несправедлива съм, разбира се. И все пак според мен ще е по-добре, както съм го намислила.

Ето как се стекли обстоятелствата и затова сигурно няма да се учудиш, като ти кажа, че Бинго троха не сложил в устата си на обяд, държал се разсеяно, а умът му препускал на пълни обороти. Трябвало на всяка цена да си набави оборотни средства. Но как?