Иван Вазов
Размишления в колата
Хладно, зима. Ветровете
сняг по пътя сипят вече.
Сивчо, Кривчо! Дя, теглете,
че градът не е далече.
Там ще вземем наший Яка:
разпус пише ни, че има,
майка му дома го чака,
Коледа ще минем трима.
Доста време, откак он е
на ученье в градско шко̀ло;
малко луд е и хайгон е,
но не щях да падна долу;
всички пращат, и аз пра̀тих.
Та и ний не сме ли хора?
Колко мъки си изпатих,
майка му дор приговора!
Ех, дете е, що да правя:
грях е сляпо то да трае,
злато няма да оставя,
бари книга нека знае.
Не е право, дето казвал
поп Танаску, бог да прости,
че в учений дявол влязвал,
по̀ е харно да сме прости.
Не е право, не е право,
има нещо в тая книга,
тя върти света наздраво,
тя струпаля, тя повдига.
С едно рало и волове,
видях, царства се не грабат;
времена дойдоха нови,
и човеци нови трябат.
Комментарии к книге «Размишления в колата», Иван Вазов
Всего 0 комментариев