«Добра сделка»

О. Хенри

Добра сделка

Най-невзрачното нещо в адвокатската кантора на Янси Гори беше самият Гори, пльоснал се в своето старо скърцащо кресло. Скапаната му кантора, по-точно канторка стоеше точно на улицата — главната улица на градчето Бетъл.

Бетъл лежеше в подножието на Блу Ридж. Планините над градчето бяха струпани до небето. Далеч долу мътната Катоба проблясваше жълта в тъжната си долина.

Юнският ден бе навлязъл в най-знойния си час. Бетъл дремеше в топла сянка. Всичко бе замряло. Цареше такава тишина, че Гори, изтегнал се в креслото, отчетливо чуваше тракането на чиповете в стаята на съдебните заседатели, където „тайфата от съдилището“ играеше покер. От отворената врата на кантората добре отъпкана пътека криволичеше през тревната площ до съдилището. Тази пътека костваше на Гори всичко, което имаше — първо, наследството му от няколко хиляди долара, после, стария дом на фамилията и напоследък сетните останки от самоуважение и мъжко достойнство. „Тайфата“ вече не му даваше да пипне карти. Фалиралият картоиграч го беше ударил на пиене и на паразитен живот. Беше доживял деня, когато хората, ошушкали го докрай, не му позволяваха да седне да играе. Повече не му вярваха. И всеки ден картоиграческата битка се развиваше така, че нему се падаше недостойната роля на кибик. Шерифът, един игрив депутат, един веселяк адвокат и един бледолик човек „от долината“ сядаха на масата, а „обръснатия“ пращаха тихомълком да пасе. Не след дълго уморен от този остракизъм, Гори се видя принуден да се уедини в кантората си като си мърмореше нещо, вървейки по злощастната пътека. След като отпи от дамаджаната под масата си няколко глътки царевично уиски, той се хвърли в креслото си и изпаднал в сълзлива апатия, заби поглед в планините, тънещи в лятна омара. Вялото петънце, което забеляза високо горе беше Лоръл, близо до неговото родно Блакджак, гдето бе израснал. Там беше и родното място на старата вражда между фамилиите Гори и Колтрейн. Сега фамилията Гори нямаше друг пряк наследник освен тази оскубана и опърлена нещастна птица, сиреч Янси. От фамилията Колтрейн също беше останал само един — полковник Абнър Колтрейн, човек имотен и с положение, член на щатското законодателно събрание и съвремеменник на бащата на Янси Гори. Враждите между фамилии бяха типични за този районите бяха оставили летопис от омраза, злини и кръвопролития.

Но сега Янси Гори не мислеше за вражди. Обърканият му мозък напразно се мъчеше да реши въпроса за собствената му бъдеща издръжка и за любимите му щуротии. Напоследък стари приятели на семейството се бяха погрижили той да има къде да яде и да спи, обаче уиски не му купуваха, а той не можеше без уиски. Адвокатската му работа беше умряла; от две години никой не беше му възлагал дело. Той само търсеше заеми и пиеше като смок и ако не паднеше още по-ниско, то щеше да се дължи единствено на липсата на възможност. Да му дадат само още един шанс — мислеше си, — ако може да заложи и играе поне веднъж, възможно е да спечели; но нямаше вече какво да продаде, а и доверието в него отдавна бе изчерпано.

Въпреки бедственото положение не можа да сдържи усмивката си, когато се сети за човека, на когото преди шест месеца продаде стария дом на фамилията. Един ден „изотвъде“ бяха дошли две най-необикновени същества — един мъж на име Пайк Гарви и неговата жена. „Изотвъде“, съпроводено с едно махване на ръка към планините, означаваше за планинците най-затънтените дебри, непристъпните долове, обиталището на закононарушителите, вълчата бърлога и будоара на мечката. Тази брачна двойка беше живяла двайсет години в колибата си горе край Блакджак в най-дивата част на тези усои. Нямаха ни куче, ни деца да облекчават тежкото мълчание на планината. Пайк Гарви не беше много познат в тези краища, но всички, които го бяха срещали, казваха, че е „по-алтав от лудите“. Освен че се занимаваше с лов на катерички друго занятие той нямаше, но от време на време, за разнообразие, контрабандираше алкохол. Веднъж данъчните го измъкнали от леговището му, ала той така ожесточено и отчаяно се бил с тях, че го изпратили за две години в щатския затвор. Освободен, отново се сврял в дупката си — като невестулка.

Щастието, което отминава мнозина от усърдните си ухажори, кацнало по приумица в дебрите на Блакджак, за да се усмихне на Пайк и вярната му спътница в живота.

Един ден група очилати, голфести и общо взето абсурдни изследователи нахълтали в околностите на Пайковата колиба. Пайк откачил пушката за катерици и дал един далечен изстрел, да не би нашествениците да са случайно данъчни. За щастие, не уцелил никого и неволните агенти на щастието се приближили и обяснили, че нямат нищо общо нито със законите, нито със съдилищата. По-късно предложили на Гарви огромно количество зелени шумящи банкноти за трийсет акра прочистена земя, като за оправдание на такава налудничава постъпка казали нещо съвсем нелогично, в смисъл, че под този парцел имало слюден залеж.

Когато семейство Гарви се сдобило с толкова много долари, че ги объркали при броенето, излезли наяве недостатъците на живота в Блакджак. Пайк взел да говори за нови обуща, за нова бала тютюн, която да сложи в ъгъла, за нов патрондаш; после завел Мартела до определено място на склона и й обяснил, че тук може да бъде поставено едно оръдийце — по цена в рамките на новите им възможности, — което да брани единствената достъпна пътека към колибата им за ужас на данъчните и всякакви други натрапници.

Ала Адам си е правил сметката без Ева. За него всички тези неща представяха практическо приложение на богатството, но в мръсната колиба дремеше амбиция, която в полета си се издигна далеч над примитивните нужди. Дълбоко в душата на госпожа Гарви все още живееше женственост, останала неподвластна на двайсетте години живот в дивото усое. Толкова дълги години ушите й долавяха само тупането на шишарки в гората по обед и вълчия вой сред скалите нощем и това бе достатъчно, за да прогони от нея всяка суета. Беше израснала дебела, мрачна, мътнокожа и неразговорлива. Но щом се появиха парици, изпита желание да използува прерогативите на своя пол — да ходи на чайове, да купува ненужни неща, да понапудря неприятните реалности в живота с официалност и церемониалност. Ето защо тя отхвърли безапелационно предложената система за фортификации и обяви, че двамата ще заживеят като хората и ще се движат в общество.

Така най-накрая всичко бе решено и… осъществено. Село Лоръл бе компромисът между предпочитанията на госпожа Гарви към някой по-голям град в долината и Пайковия копнеж за първобитна самота. Макар и не много щедро, Лоръл предлагаше някои забавления, които отговаряха на желанията на госпожа Мартела, а се понрави донякъде и на Пайк, тъй като близостта му до планините даваше възможност за бързо отстъпление, в случай че модното общество го наложи.

Слизането им в Лоръл съвпадна с трескавото желание на Янси Гори да превръща имот в сухо и те купиха стария дом на Гори и наброиха четири хиляди долара в треперещата ръка на прахосника.

Случи се тъй, че когато окаяният последен потомък на фамилията Гори се тръшна в окаяната си кантора, изгонен от приятелчетата си, които бе поил, в покоите на бащината му къща вече се бяха настанили чужди нему хора.

Облак прахоляк се търкаляше бавно по изгорялата от жегата улица и в средата на облака нещо се движеше ведно с него. Лек ветрец отвя облака встрани и разкри нова яркобоядисана каручка, теглена от муден сив кон. Каручката се отклони от пътя, приближи се до кантората на Гори и спря в канавката точно пред вратата му.

На предната седалка седеше сух висок човек, облечен в черно, чиито вдървени ръце бяха пленници на жълти ръкавици от ярешка кожа. Зад него се виждаше жена, надмогнала юнската жега. Солидните й форми бяха армирани в плътно прилепнала рокля от копринен плат, наречен „шанжан“, чиито тонове преливат ту в един, ту в друг. Тя седеше изопната и размахваше много пъстро ветрило, забила неподвижен поглед надолу по улицата. Но сърцето на Мартела Гарви сигурно се радваше на удоволствията, които нейният нов живот й носеше. Колкото до екстериора й, Блакджак си беше казал думата. Беше изваял чертите й така, че те издаваха бездънна празнота; беше я надарил с якостта на своите зъбери и с мълчанието на усоите си. Независимо от заобикалящата я среда очевидно тя неизменно чуваше тупането на шишарките, които падаха и се търкаляха по планинския склон, й винаги чуваше ужасното мълчание на Блакджак, което звучеше дори в най-тихите нощи.

Докато приближаваше към вратата му, Гори наблюдаваше този тържествен екипаж с много слаб интерес; но когато дългунът уви юздите около камшика, слезе непохватно и пристъпи прага на кантората, Гори стана неуверено да посрещне госта, в когото позна Пайк Гарви, новия, преобразения, цивилизования.

Планинецът пое стола, който Гори му предложи. Онези, които се съмняваха в здравия разум на Гарви, можеха да намерят силен свидетел във физиономията на този човек. Лицето му беше прекалено издължено, тъмношафранено на цвят и неподвижно като камък. Светлосините немигащи кръгли очи без мигли допринасяха за ужасния вид на това безподобно лице. Гори не можеше да си представи на какво дължи тази визита.

— Всичко наред ли е в Лоръл, господин Гарви? — поинтересува се той.