Константин Величков
Черногорска майка
Над върховете каменисти
тегнее още нощний мрак.
Дъбът столетний, гъстолисти
кат някой страшен чер призрак
скрипти и пъшка в тъмнината.
Пресичан дрезгав кучи лай
смущава само тишината,
надвиснала над целий край.
На прагът майката е права,
на пустия и тъмен праг;
стои сама, навела глава
и чака. — Чака син юнак.
Цял месец става тъй го чака —
и плаче, и не спи нощя,
и заран рано става в мрака,
и моли се за него тя.
Кръвта се лей… кипи войната;
от всички крайща на светът
юнаците под знамената
се стичат, бият се и мрат.
Но няма нейний син в борбата,
не иде неин Йово мил
и горзен носи слух мълвата,
че роду си е изменил.
Със тез, от Цариград що идат,
и Йова нейни може би
всред них очите й ще видят,
какъвто в своите молби
го й тя дене — ноще мечтала:
и здрав, и хубав, и юнак,
и с тоя лик е разпръсвала
Комментарии к книге «Черногорска майка», Константин Величков
Всего 0 комментариев