«Вечният градинар»

Джон льо Каре

Вечният градинар

На Ивет Пиерпаоли, която живя и умря с грижа за другите.

1.

Новината пристигна в Британската мисия в Найроби в понеделник сутринта в девет и половина. За Санди Удроу тя бе като куршум в сърцето — той я посрещна с изпъчени гърди, твърдо стиснати устни и издадена напред челюст. Стоеше прав. Поне доколкото можа да си спомни впоследствие. Стоеше прав, когато вътрешният телефон иззвъня продължително. Тъкмо бе протегнал ръка за нещо друго, но промени кривата на движението си във въздуха, вдигна слушалката от бюрото и изрече: „Удроу“. Или може би: „Тук Удроу.“ Гласът му прозвуча донякъде като лай, във всеки случай като чужд глас, неприличащ на неговия собствен, някак си заядливо и със стегнато гърло: „Тук Удроу“ — едно иначе напълно прилично име, макар и несмекчено от умалителното Санди, но той го произнесе троснато и с омраза, защото сутрешното заседание — утринната молитва, както му викаха, при шефа на мисията, или върховния комисар, точното название на длъжността според архаичната номенклатура на Форин Офис — бе насрочено точно за след трийсет минути, а Удроу, като политически съветник в същата мисия, трябваше да води заседанието пред впечатляваща група примадони, всички със свои собствени цели и претенции, които при това се бореха помежду си за изключителните права върху сърцето и благоволението на върховния комисар.

Накратко, започваше поредният противен понеделник в края на януари — най-горещото време в Найроби, време на прахоляк и безводие, на изсъхнала кафява трева и непрестанно смъдене в очите, на трептящ над паважа нажежен въздух; време, когато джакарандовите дървета, както и хората наоколо чакаха с нетърпение дъждовния сезон.