«Край на пътешествието»

1.

Папазян се появи маскиран като човешко същество. Той се провери набързо, за да е сигурен, че главата му е в правилно положение.

— Носът и пръстите в една посока — напомни си той и точно така си беше.

Всичките му системи работеха. Собствената му душа бе закрепена здраво за епифизната жлеза и дори притежаваше малка душичка, задвижвана с батерии. Беше на Земята, едно странно място, в Ню Йорк, кръстопът на десет милиона лични живота. Той се опита да тропне, но тялото му не се подчини, затова се усмихна, което бе съответстващия заместител.

Излезе от телефонната кабина на улицата, за да си поиграе с хората.

(обратно)

2.

Първият човек когото срещна, бе дебел мъж на около четиридесет години. Човекът го спря и попита:

— Хей, приятел, кой е най-бързият път от тук до пресечката на 49-а улица с „Бродуей“?

Папазян отговори без колебание.

— Опипай тази стена, докато стигнеш до меко място. После мини през него. То е космическа връзка, поставена от марсианците още по тяхно време. Ще те изведе на пресечката на 48-а улица и Седмо авеню, което бих нарекъл добро обслужване.

— Гадно, подло копеле — каза мъжът и отмина, без дори да докосне стената, за да види дали има меко място.

„Много характерен инат — каза си Папазян. — Трябва да го включа в доклада си.“

А трябваше ли да прави доклад? Не знаеше. Но естествено той не се разтревожи от това. Такива работи обикновено идваха от самосебе си.

(обратно)

3.

Обед Папазян влезе в една полупразна закусвалня на „Бродуей“ близо до 28-а улица.

— Ще взема един от известните ви сандвичи „хот-дог“, ако обичате — каза той на продавача.

— Известни ли? — изсумтя продавачът. — Трябва да не си наред.

— Значи не съм — отвърна Папазян. — Вашите сандвичи са известни по цялата галактика. Познавам същества, които са пропътували хиляда светлинни години, за да хапнат един от тях.

— Откачалка — каза продавачът.

— Откачалка ли? Може да ти е интересно да узнаеш, че половината от клиентите ти в този момент са извънземни. Маскирани, разбира се.

Половината от клиентите на бара пребледняха.

— Ти какъв си, бе, чужденец ли? — попита продавачът.

— Аз съм алдебарданец по майчина линия — каза Папазян.

— Е, това обяснява всичко — успокои се продавачът.

(обратно)

4.

Папазян тръгна по улицата. Не знаеше нищо. Всъщност се радваше на неведението си. Собственото му невежество го възхищаваше. Това значеше, че може да научи много неща. Беше толкова прекрасно да не знаеш какво ще направиш или какво ще бъдеш, или какво ще кажеш.

— Хей, приятел — извика му един мъж. — Ще ме закара ли тази линия на метрото до Вашингтонските височини?

— Не знам — каза Папазян и това беше истина. Не знаеше. Дори не му бе известно как изобщо може да се стигне дотам! Това беше връх в летописите на невежеството.

Но Никой не може да остане чак толкова невеж задълго. Една жена притича до тях и им каза как до стигнат до Вашингтонските височини. Папазян установи, че му е даже интересно, но не толкова, колкото когато не знаеше.

(обратно)

5.

Знакът на сградата съобщаваше „ТАВАН ПОД НАЕМ“.

Папазян веднага влезе и го нае. Реши, че това е правилен ход. Но се надяваше да е неправилен, което трябваше да е по-интересно.

(обратно)

6.

— Добър ден, аз съм госпожица Марш — каза младата жена. — Агенцията ме изпрати. Казаха, че сте имал нужда от секретарка.

— Правилно. Наета сте.

— Просто ей така?

— Не знам друг начин. Как ви е малкото име?

— Лилиян.

— Това е достатъчно. Моля започвайте работа.

— Но вие тук нямате никакви мебели. Дори и пишуща машина.

— Вземете каквото ви е необходимо. Ето парите.

— Но какво очаквате от мен да върша?

— Не би трябвало да ме питате — отвърна меко Папазян. — На мен ми е достатъчно трудно да открия какво трябва аз да правя. Предполагам, че можете да ръководите живота си, нали?

— А какво всъщност трябва да правите вие, господин Папазян?

— Трябва да открия онова, което трябва да правя.

— Ооо… Е, добре. Мисля, че ще ви трябват бюра, столове лампи, пишуща машина, други неща.

— Прекрасно, Лил! Имам чувството, че ти винаги си знаела какво да правиш. Знаеш ли, че си много красива млада дама?

— Не…

— Тогава може би не си. Щом ти не знаеш, аз откъде бих могъл да знам?

(обратно)

7.

Папазян се събуди и смени името си на Хал. Намираше се в хотел „Вилидж Централ“. Бе прекарал възхитителна вечер, слушайки разговорите на хлебарките за наемателите. Хлебарките са естествени подражатели и могат да бъдат невероятно смешни.

Хал свали един пласт от кожата си и я остави под леглото за камериерката. Така ставаше по-бързо, отколкото ако се мие.

Отиде на тавана си. Лилиян вече беше там и бяха пристигнали някои от мебелите.

— В приемната имате един клиент, господин Папазян — каза Лилиян.

— Смених си името на Хал — каза й Хал. — Покани клиента.

Клиентът беше нисък, закръглен мъж на име Джаспърс.

— Какво мога да направя за вас, господин Джаспърс? — попита Хал.

— Нямам никаква представа — отвърна Джаспърс. — Някакъв непонятен импулс ме доведе тук.

Хал сега си спомни, че бе забравил къде е оставил машината си за непонятни импулси.

— И къде получихте този непонятен импулс? — запита Хал.

— На североизточния ъгъл на Пето авеню и 18-а улица.

— Близо до пощенската кутия ли? Така си и мислех! Направихте ми услуга, господин Джаспърс! С какво мога да ви бъда полезен?

— Казах ви, че не знам. Беше един непонятен…

— Да. Но какво бихте желали?

— Време — каза тъжно Джаспърс. — Нали на всички това ни трябва?

— Не, не е така — твърдо каза Хал. — Но, въпреки това, аз може да ви помогна. Колко време искате?

— Бих желал още стотина години — отговори Джаспърс.

— Елате пак утре — каза му Хал. — Ще се опитам да ви помогна.

След като Джаспърс си тръгна, Лилиян попита:

— Наистина ли можете да му помогнете?

— Утре ще разбера — каза Хал.

— Защо утре?

— А защо не утре?

— Защото карате мен и господин Джаспърс да чакаме, а това не е хубаво.

— Да, така е — призна Хал. — Но то е съвсем нормално. По време на пътуванията си съм забелязал, че животът е точно състояние на очакване. Изводът е, че можете да се радвате на всичко, докато чакате, защото очакването е всичко, което сте в състояние да направите.