«Леля Магда»

— Не се сърди, че дохождам вместо Гларуса, душко — меко започна жената и провлече думите като песен. — Крилете му са изморени на него. Я, колко летя Гларуса над морето напоследък — здравата са изморени крилете му. Капнал е той от гребане срещу ветровете. Та се е подслонил в тръстиките — от дългия летеж да се съвземе. Мене помоли да те наобиколя — да не седиш и чакаш напразно. Виж — отпочине ли си, и Гларуса на часа ще дойде да те навести. Ще дойде да се разговорите за рибарите. За брадатите рибари със зелената мрежа.

Фането все още гледаше право в особените кестенови очи на жената, пълни-препълнени със ситни златни светлини. Чудна жена! Нито дребна, нито едра. Нито млада, нито стара. Уж обикновена, съвсем обикновена. И роклята й — съвсем обикновена. А пък очите й — два златни кладенеца.

— Ти… ти коя си? — попита Фането. И без да забележи, избута с лакът възглавницата към стената.

— Леля Магда съм аз, душко. Леля Магда — готвачката. От голямата кухня на работниците. Долу при езерото е кухнята. При езерото, дето копаят канал към морето хората. Дето свързват езеро и море мъжете. Дето ще се белеят между пясъка и водата каменните прешлени на пристанището. Те — мъжете — са се врекли да изградят пристанището, преди да свие студ над хълмовете, преди да попари зима камъшите.

— Ами онова момиче? — досети се Фането. И седна в леглото. — Онова момиче, което управлява Скърцащия кран? И то ли обядва в твоята кухня?

— И крановички идват на обед. Как няма да идват? — отвърна леля Магда. — Височки едни. Познавам ги аз по забрадките. И по прашните дочени панталони.

— Да! — каза Фането. И без да забележи, обви с ръце коленете си. И цяла се наведе напред — да не изпусне някоя от думите на леля Магда.

— И майстори-мазачи идват. И бояджийки. С петна от вар по фланелите. И с шапки от вестник над ухото.

— Да! — каза Фането.

— И арматуристи идват. Такива, дето извиват и вържат желязото. Те и над чинията пак за желязо разправят.

— Да! — каза Фането.