«Мъжът на най-добрата ми приятелка»

На Найл, Лилияна, Ема и Лука Кийс

До: Susan_inseattle@yahoo.com

От: Gemma343@hotmail.com

Относно: Таткото беглец

Сюзан, искаше новини. Ето ти новини. Обаче може и да съжалиш, че си попитала. Баща ми изглежда напусна мама. Не зная доколко е сериозно. Още новини по-късно.

Когато получих съобщението, помислих, че е умрял. По две причини. Първо: ходих на прекалено много погребения в последно време — приятели на родителите ми и още по-лошо — родители на приятелите ми. Второ: мама ми се бе обадила по мобилния телефон. Правеше го за първи път, защото упорито твърдеше, че на мобилен може да звъниш само от мобилен. Затова, когато долепих апаратчето до ухото си и я чух да хълца: „Той си отиде“, кой може да ме вини за заключението, че татко е хвърлил топа и сме останали само ние двете.

— Току-що си стегна багажа и си тръгна.

— Какво си стегна…?

В миг осъзнах, че татко може всъщност да не е мъртъв.

— Ела си вкъщи — помоли ме тя.

— Добре…

Но аз бях на работа. И то не в офис, а в балната зала на хотел, погълната от последните приготовления за медицинската конференция „Да загърбим болките в гърба“. Скъсахме се от работа, която продължи седмици. Бях там от дванадесет и половина предишната нощ, подготвях пристигането на стотици делегати и уреждах проблемите им. (Премествах настанените в стаи за непушачи, които в промеждутъка от резервирането на стаите и пристигането си се бяха подхлъзнали и пак бяха захапали фаса — ей такива неща.) Най-накрая беше настъпил великият ден и след по-малко от час двеста специалисти по болестите на гръбначния стълб щяха да нахлуят, всеки един в очакване на:

а) бадж с името си;

б) кафе и две бисквити (една обикновена и една „фантазе“) в 11 часа;

в) обяд от три блюда (включително и вегетарианско меню) в 12.45;

г) кафе и две бисквити (и двете обикновени) в 15.30;

д) вечерта — коктейл, последван от галавечеря и по-късно бал с танци (по желание).

Всъщност, когато вдигнах мобилния си телефон, мислех, че се обажда момчето, което отговаряше за екраните, да ме увери, че идва насам. И най-важното — че носи въпросните екрани.

— Кажи ми какво стана? — попитах мама, разкъсвана от взаимно изключващи се задължения. Не мога да си тръгна оттук…