«Невидимият кораб»

Той беше луд — в това нямаше съмнение. Но аз не смеех да му го кажа в очите, още повече — изглеждаше нормален човек, около четиридесетгодишен, облечен във винтяга и къси гащета, преметнал еднодневка през рамото си. Движенията му бяха отмерени, естествени. Подех разговор за друго. Попитах го как е попаднал в нашия край — той съвсем логично разказа, че е геолог. Тръгнали трима към пещерата, закътана между варовитите канари на нашия балкан, но той слязъл от рейса в селото ни. Искал да мине по каменистата пътека и да разгледа карстовите понори и скалата, която много напомняше монах.

— Уговорих се с другарите си след три часа да се намерим в пещерата — добави той.

— Все пак — казах аз, като стоях прав в учителската канцелария, а той седеше уморен и обезпокоен до прозореца, — може би така ви се е сторило?

— Не, не! — енергично протестира той. — Не! Не беше измама, нито мираж. Това странно гигантско тяло се появи от нищото. Не долетя от въздуха, не чух бучене, нито рев.

— Невероятно! — рекох аз.

— Съгласен съм. И за мен това е загадка. Тъй се уплаших, че загубих съзнание.

Помълчах и попитах:

— После какво стана?

— Събудих се.

— И онова непознатото беше ли там?

— Беше. Около него имаше хора.

— Като нас?

— Не зная. Гледах ги през шубраците. Бяха облечени в особени костюми, имаха стъклени кълба на главите си или каски, а може би газови маски. Имаха ръце и крака. Хора като нас може би, но по-високи, около два метра навярно. Движеха се тромаво и не успях да различа никакви подробности.

Пак настъпи пауза.

— И какво стана? — попитах.

— Уплаших се до смърт — каза човекът. — Пропълзях назад и право тук. Казах си, че в едно село като вашето учителите са най-интелигентни. Дойдох да споделя. Замаян съм, не съм на себе си!