В неделя Дявола облече расо —
любимия си тоалет;
и с тънка и загадъчна гримаса
огледа се добре отвред.
Действително в корема бе печален
и — за да не бъде толкоз сух —
беляза своя символ синодален
с една възглавница от пух.
— Една вечерна пролетна разходка? —
ми кимна леко той с рога.
— Виж, вечерта е кат вдовица кротка
и цяла в нега и тъка…
Съгласен бях. И посред врява шумна
ведно с приятеля рогат
разхождаме се дълго де ни хрумна
из калния престолен град.
И ето — късно в някаква си лавка
покани ме на отдих той.
Кръчмаря стар посрещна ни с прозявка,
с поклон и привети безброй.
Погледна Дявола с усмивка блага,
повдигна странно рамена
и ритна с крак възпрялата до прага
огромна, грухтеща свиня.
А лавката бе като всяка лавка,
но странно беше тук едно:
висеше над вратата калимявка
и някакво шише вино.
— Виното — да! Но що за подигравка
чернее се над този праг?
Комментарии к книге «Приказка за тинята», Христо Смирненски
Всего 0 комментариев