Крила с перушина
Вятърът — немирник стар —
хлопа, по вратите,
крушата го пъди с клони
и шуми сърдито.
Вятърът — немирник стар —
свива крехки клони,
през огради покрай сгради
десет шапки гони.
Свири в пукнати гърнета,
по стъклата чука,
гъне белите пранета,
громоли в олука.
Вдига прах пред всяка къща,
дърпа в миг забрадки,
край реката преобръща
непохватни патки.
Вятърът — немирик стар —
всичко живо смая,
даже скочи ненадейно
в Лесньовата стая.
Блъсна бялото перденце,
прахуляк навлече,
и подвикна: „Хей, момченце,
ставай, съмна вече!“
Но подвикнал, спря да вика —
във леглото няма никой!
Вятърът навън изтича,
тука-татък занаднича
и на края го набара
свит на завет до хамбара.
Сви над него, викна „уха“
и в лицето му задуха.
Лесньо скочи и измънка:
„Гледай ти, защо съм вънка?!
Комментарии к книге «Как Лесньо си направи крила и последните му патила», Добри Жотев
Всего 0 комментариев