«Жълтият прах на времето»

— Разбира се, но когато се видим. Има неща, които не могат да се кажат в писмо, а още по-малко по телефона.

— В такъв случай вече доста каза.

Жак отстъпи до надуваемия фотьойл и се отпусна в него, като притискаше слушалките към ушите си. Частичната глухота определено му пречеше при телефонни разговори и от дълго време подсилваше чувството му, че живее в неразбираема вселена.

— Всъщност, Джон, ти в отпуска ли си, или по работа?

— Ами, по малко и от двете — призна Дикинджър. — Да речем, че доброволно работя извънредно. И това ще ти обясня… Нали знаеш, че няколко месеца бях командирован в Бомбайския университет?

— Знам. Писа ми за това.

— Да, нямах нищо против да видя отново морето. Делхи е почти в подножието на Хималаите, а аз много обичам зимата в Бомбай. За жалост университетът е твърде близо до Сашивалая.

— Твърде близо до какво? — попита Жак. Знаеше думата и чудесно я бе разбрал. Често му доставяше удоволствие да се прави на по-наивен, отколкото бе, като същевременно презираше тази своя мекушавост и сервилност.

— Сашивалая — нищо загадъчно няма. Селището на правителството. Обаче тези добри хорица имат проблеми. Изхитриха се да ме притиснат и ще трябва да им помогна. Предполагам, това не те учудва? Знаеш колко е сериозно положението в Индия и Бангладеш. Понастоящем повече откогато и да е било. Така че аз… В Европа мога да видя доста интересни неща за хорала в Бомбай и за Министерството на земеделието в Делхи. Затова сега ти се обаждам от Роаси. Трябва да тръгвам веднага. Но в края на следващата седмица… да речем двайсет и трети или най-късно двайсет и четвърти…

— Двайсет и трети или двайсет и четвърти?

— Чакай, не… Пак се обърках с този календар. Ама че гадно нещо! Момент, да пресметна: четвърти или пети най-късно, ако нищо не се случи. Ще можем да се срещнем… Ако нищо не се случи!