«Размишления върху българската лирика след войната»

На нашия книжовен пазар от известно време започна да се чувствува нарастваща оскъдица от лирическо творчество. Няма нови стихотворни сбирки: списанията са принудени, въпреки традицията си, да пускат цели книжки без стихотворения; старите познати поети млъкнаха, а нови имена почти не се явяват. И тъкмо в това време, когато лириката линее от ден на ден, романът показва неочаквана жизненост. Някога едва ли се падаше на година по един роман, днес годишното ни производство в тая област стига десетицата: повечето от излезлите напоследък романи имат за автори млади хора.

Всичко това навежда на печални размишления. Не е ли осъдена лириката — тоя литературен вид — да изчезне подобно на ония зоологически видове, за които говорят палеонтолозите? Защото намаление на лирическата продукция се забелязва не само у нас, но и в цялата световна литература. Съвременният човек е твърде учен, духовно твърде стар, за да може да говори още с тоя първичен младенчески език на човечеството, какъвто е стихът. Така мислят мнозина и си спомнят за Шпенглер и за това, че ние живеем в есента на културата.

Тоя песимизъм е неоснователен, защото иде от един натурализъм в естетиката, където нямат място методите и понятията на естествознанието. За духа не съществуват сезони и възрасти. Не може да се предполага, че човек в бъдеще ще престане да има емоции и че ще се изчерпи някога съзерцателната му дейност, която е негова природа. Ясно е: в случая ние имаме работа с едно затишие, каквито може да се посочат в историята на всяка литература. То може да трае повече или по-малко, но то не означава край. Франция цели два века — от Ронсар до Ламартин и Юго — не дава ни един голям лирически поет, но лирическата струя продължава да тече, макар отслабнала и дори невидима, за да избликне неудържимо в поезията на романтиците.