«Празникът на промяната»

Конвивиалността ще бъде присъща на личности, използващи ефективно контролируема техническа база. Наемниците на империализма могат да отровят или да разрушат едно конвивиално общество, но не и да го завладеят.

ИВАН ИЛИЧ: „Конвивиалността“

Настъпи ново време. Животните освобождават се от кожата като от бреме.

(Детска песничка, фолклор от Лангедок)

Сол Вали от Натилондия за първи път влизаше в двореца на кралица Алтаире.

За първи път в живота си. Смееше се като дете. Чуден човек съм аз! Но това не бе извинение. Велики Огун! Все беше много зает, дребен зает човек, отрупан с работа, трескав, тичащ нагоре-надолу, погълнат от стотици дела и хиляди проекти. По природа, темперамент и призвание — търсач на неща. Събирач в пустинята, чистач, възвръщач, просяк, бирник, вербовчик — бе упражнявал и продължаваше при случай да упражнява всички дейности, присъщи за един добър търсач. Солидно призвание. Твърде солидно, в името на Алта! Защото може би тъкмо то му бе попречило да се промени, както е наложително да направи всеки жител на Ондия след трийсетгодишна възраст, ако, разбира се, е нормален. Сол скоро щеше да стане на четирийсет.

Четирийсет години без два дни, ако трябва да сме съвсем точни, и все още в кожата на Сол Вали, търсач на неща! Аз съм опозорен, да, опозорен… Три пъти ходи на празника на промяната, без да е убеден, че е нужно, защото не бе доловил никакви признаци: Силбоа, Абодокару и Садиал, — а се бе върнал в Натилондия все същият, непроменен. На четирийсет години… На четирийсет години съм и трябва да се измъкна! Четирийсет години без два дни, но това не е голяма разлика. Наистина. Може би тези два дни ще бъдат най-важните в живота ми. Дойде и моят ред. Да, трябва незабавно да се променя, иначе животът ми ще бъде по-лош от смъртта. Затова поисках аудиенция при кралицата. Имам право. А моята кралица може всичко! Е, ще видим… Не вярваше особено, но толкова много се нуждаеше от надежда!

— Сол Вали, улица Болонди, квартал Синьо слънце, Натилондия Юг — каза на чаровната пазачка, която го посрещна безмълвна. Но той изпитваше такава нужда да говори за себе си. После избухна в смях без никаква видима причина или може би защото момичето бе красиво в жълтата си полупрозрачна тога; защото щеше да види кралицата и чувстваше, че отново оживява. Готов за промяната. Наистина нямаше никакви признаци, но бе готов за ново призвание: ще бъде решител в Театриондия. В Натилондия, град на реда и действието, имаше твърде много решители. А пък в Театриондия, град на игрите, мечтите и удоволствията, те липсваха. Така или иначе щеше да служи на кралица Йемена. Ще казва: да, не, така е, искам го, реших. И когато Огун дойде, ще направят както аз съм решил!

Ако волята на кралицата е такава. И ако е във възможностите й… Помисли си: разбира се, че е във възможностите й, глупак, нехранимайко! И се почувства щастлив. Разгледа с доброжелателно възхищение голямата зала на кралския дворец — дълго помещение със слънчеви огледала, фонтани, килими, фрески, статуи на голи мъже и жени, пръснати около фонтаните и из галериите, осветено от многобройните световоди между сводовете. Сред блъсканицата на тълпата се виждаха предани на кралицата и дворцови пазачки. Нима всички тези хора искаха да видят Алтаире? Бяха ли поискали аудиенция? Велики Ава, ако тя днес приеме и половината от тоя народ, аз нямам никакъв шанс! Как една толкова търсена владетелка щеше да успее да отдаде цялото дължимо внимание на случая Сол Вали — човека, който не се променяше? Трябваше да се осведомя по-добре или може би да опитам по друг начин.

Учудващо лесно го пуснаха да влезе и сега се бе изгубил в навалицата. Изгубен и щастлив. Разсмя се. Търси кралицата, Сол! Ти си добър търсач, би трябвало да я откриеш преди всеки друг… Е да, не се чувстваш така добре както в пустинята Тилези или на голямото бунище в Нобана. Кралице, вече за нищо не ставам. Трябва да се променя, и то бързо! Ако можех да срещна някой помагач или помагачка, щях да го помоля… да ми помогне! Тази толкова остроумна шега го разсмя отново.

— Аз съм дворцова помагачка — каза русо момиче, облечено в синя мантия като във вълшебните приказки. — Изглеждаш объркан. Мога ли да ти помогна?

Ето това е хубавото на помагачите: винаги знаят кога имате нужда от тях и литват на помощ в момента, в който желанието се е зародило в дълбините на сърцето ви.

— Казвам се Сол Вали — отговори той весело. — Помолих за аудиенция, а изгубих пазачката, която ме водеше.

— Името ми е Белксан Азауад — каза младата жена. — Заниманието ми е да помагам на просителите на аудиенция.

Сол Вали я последва с глуповат смях. Нещата се нареждат. Ето това е чудесното в нашата чудесна Вариана — всичко винаги се урежда добре. Вярно е — помисли си със задоволство, — че и по природа съм си добър. Добави сериозно:

— Аз съм един беден търсач на неща и никога до днес не бях стъпвал в двореца. Белксан сви рамене.

— Беден! Не виждам в какво си по-беден от мен, от кралицата, от Алазимуна или от най-великия мъдрец на Юдерна. Ти си от Натилондия, следователно си богат колкото всеки друг. Ела да седнеш. Ще поговоря за теб. Много просители на аудиенция предпочитат да изчакат тегленето на жребий, но не мисля, че за теб, това ще бъде добре. Кралицата си има достатъчно грижи в този момент. Получиха се лоши вести от Сюджазан…

— Война? Белксан кимна.

— Втората армия на Торогун е напреднала повече от километър.

— Пустинята е голяма — каза Сол.

— Но не е безкрайна. За щастие генерал Алазимун подготвя мощна контраатака. Мисля, че кралицата ще се принуди да свика доброволци, за да изпрати подкрепления на юг.

Облак закри небето над града. Отворите на световодите рязко помръкнаха и престанаха да излъчват слънчевата светлина в подземната зала, където се възцари нежен сумрак.

Белксан хвана Сол за ръка и го поведе през тълпата. Минаха през група проповедници на Океанската дума, заобиколиха кръг жонгльори, отдръпнаха се от младежка трупа, която играеше някаква драма, срещнаха войници от армията на Алазимуна в униформа от пустинята. Пазачките сновяха с голи бедра между колоните, изпращаха целувки или заемаха важни повелителни пози. Колко народ има в двореца ти, о, кралице! Белксан поведе Сол към тъмно кътче, където голяма платнена птица автоматично размахваше криле пред отдушник и по този начин създаваше оазис от свеж въздух, явно неизвестен за останалите просители на аудиенция, които се блъскаха в средата на залата. Помагачката и търсачът спокойно седнаха на кадифените възглавнички. Бяха сами.

Белксан взе ръката на Сол.

— Щастлив ли си, приятелю? — попита го тя усмихната.