«Майка»

Старата жена надяна хурката, приседна на външната врата и заврънка с вретеното. Врънка старата жена, точи нишка след нишка и гледа дано зърне някой пътник. Гледа и врънка, гледа и врънка и ето по едно време минават керванджии-винари.

— Ей, ей, пътници-друмници! — провикна се старата жена. — Постойте, почакайте, нещо баба ще ви пита.

Спират винарите и старата жена додава:

— Далеко ходите, кръстом земята с кирии обхождате, видяхте ли някъде моите четирима сина, моите четирима ангели? Отдавна ги е баба на печалба изпратила, много време мина оттогава, а от тях ни вест, ни кост.

Мислят винарите, препитват се един друг, па отвръщат:

— Не, не сме ги виждали, бабо! — и поемат прашния път.

Минават и други пътници, разпитва и тях старата жена, но никой нищо не знае.

По едно време из друма се задава един щъркел — прашен, потен, с тежка раница на гръб и с още по-тежка торба през рамо.

— Ей, ей, пътниче-друмниче, постой, почакай, нещо баба ще те попита!

Спира щъркелът и старата жена започва:

— Отде идеш и накъде отиваш, пътниче?

— Ида отгоре, отивам надоле, хе-е там далече, в другата земя, отвъд морето.

— Пътниче-друмниче, брат да си ми, не лъжи ме, ходил ли си и друг път отвъд морето?

— И пролетес минах оттам. Аз, бабо, много ходя, целия свят обикалям — де летувам, не зимувам, де зимувам, не летувам.

— Като много ходиш, ти навярно си видял нейде моите четирима сина, моите четирима ангели? Отдавна ги на печалба пратих, а много време мина и от тях ни вест, ни кост.

Замисли се щъркелът, мисли, мисли и най-после додаде: