«Чашата на призраците»

Тази книга се посвещава на паметта

на една обичана и уважавана майка — Вивиан Роуз Селф,

изгубена твърде рано от обичащото я семейство.

Пролог

„Tolle Lege, Tolle Lege.“

(„Вземи и чети, вземи и чети.“)

Свети Августин от Хипон,

„Изповеди“ VIII

„Благослови ме отче, защото съгреших. Минаха много години, откакто…“ — отпуснах се на пети и се вгледах в бялото, восъчнобледо лице на покойника, изпънат на ниската погребална носилка пред мен — отецът игумен, преживял поне осемдесет и пет лета, обвит в погребалния си саван, готов да бъде отнесен от благочестивите монаси в църквата, за да бъде положен там, заобиколен от пурпурни свещи пред олтара — осветено място, където кръжат ангелите, та пълчищата от демони, които дебнат, за да уловят душите на мъртвите, да не могат да пристъпят. По-късно същите тези братя, бедните мъже от обителта на сивите монаси, която се гуши под сенките на катедралата „Сейнт Пол“, щяха да изпеят своята заупокойна молитва, а след това да погребат игумена в осветената земя, за да намери подслон под някой олющен кръст, докато елементите се стопят и настъпи Второто пришествие на Христа.

Описвам отеца игумен като прехвърлил осемдесет и петата си година: сега аз не съм много по-млада. От месеци се подготвях да бъда изповядана от него. За останалите от общността аз съм просто една напуснала усамотената си килия отшелница, по-загрижена да чисти градинските алеи или да търка големите каменни плочи на пода в кухнята. Но игуменът се досещаше за тайната ми. Често, когато другите братя бяха заети, той ме откриваше сред ябълковите дървета или в обраслата градина, където скубех плевелите около езерцето с шараните. Докосваше ме лекичко по рамото или подръпваше ръкава на расото ми и ме канеше да отидем до някое сенчесто дърво или усамотено градинско кътче, където можехме да седим и да говорим за старите времена. Никога не му казвах много, макар че той знаеше коя съм. Как бях служила на кралицата-майка — Изабела Френска. Как бях с нея от времето, когато слезе в пъкъла, до мига, когато се въздигна към славата, само за да пропадне отново. Как се бях подслонявала дълго в сянката на Вълчицата, бидейки ученичка на „тази нова Йезавел“¹. О, да, също като рицар със спуснато върху лицето забрало на шлема, аз бях в центъра на онази кървава, оплетена схватка, когато великите увисваха на бесилката или коленичеха, подобно на Едмънд от Кент, като вързано на синджир куче до някоя порта, а някакъв пиян престъпник отсичаше главите им. Имах доверие на игумена. Правех намеци и разказвах истории, имайки предвид понякога великите лордове, изправили се до един пред Божия съд. Описвах сънищата си — гниещи по ешафодите трупове или мъже с покрити с качулки лица и с кинжали в ръце, прокрадващи се през вътрешните дворове посред нощ; потайни срещи в зле осветени стаи; походи на армии и цвилене на бойни коне; големи пирове и тържества, където вината от Бордо и Испания се лееха като вода от счупена бъчва; захаросани плодове, великолепни гоблени и изискано украсени стаи; безмълвно, потайно извършено убийство във всичките му отблъскващи форми; моите срещи със синовете и дъщерите на праотеца на убийците Каин.

Аз бях свидетелка на тези дни и игуменът знаеше това. Понякога, много рядко, говорех за Изабела — Изабела с блестящата кожа и пламтящите сини очи, с коса като усукани златни нишки и тяло, което би изпълнило с похот дори монах. Изабела „La Belle“, Прекрасната, Изабела Френска, която свали съпруга си от престола. Заключи го в замъка Бъркли, затваряйки го зад решетки като някакво бясно животно, докато — така съобщават летописите — при него се вмъкнаха убийци и поваляйки го по лице, завряха в задника му нажежен до червено ръжен, за да изгорят вътрешностите му и да не оставят следи по трупа. Говорех за Мортимър, горд като елен самец с разклонени рога, сам пълноправен крал, уелски принц, тайно мечтаещ за власт; за Хю Диспенсър, с коса и брада с цвят на невестулка, с бързо стрелкащи се зелени очи, алчни пръсти и сърце, кипящо от похотлива страст и желание да притежава Изабела; за самия Едуард, златокосия, синеок крал, могъщ телом и нищожен духом, следван от всички останали в техните одежди от коприна и сатен и ботуши с високи токове, получили имотите си лично от краля феодални земевладелци, които бяха преживели и щастливи дни, преди кинжалът на някой убиец да ги изпрати във вечната нощ.

Затворих очи, след това ги отворих, оглеждайки аскетично обзаведената стая на игумена: белосаните й стени, прашния и твърд като кост под. Единствено свещите и един малък мангал с посипан в него тамян потискаха студа и противния мирис на смърт. Разглеждах внимателно студеното лице на трупа със заострени черти, полузатворени очи и притворени устни. Отецът игумен се беше молил за мен — беше ми казал това. Дори когато се навеждаше над потира, за да прошепне думите на благословията, или вземаше хляба, за да го превърне в благословеното тяло Христово, той винаги отправяше една и съща молба: един ден да коленича пред него, да се изповядам и да се помиря с Бога, и така да подготвя душата си за нейното дълго пътуване, за да се присъедини тя към останалите.

— Матилда — игуменът притискаше ръцете ми между студените си, тънки пръсти, а светлите му кафяви очи се взираха съчувствено в мен. — Матилда, чувствам, че душата ти е натежала от грехове. Умът ти, спомените ти и сънищата ти са преследвани от призраци — от тях лъха на мрак и зло.

Хитър и прозорлив бе този отец — един от малцината сред всички хора, които съм срещала, който умееше да чете в човешката душа. Разбира се, аз се противях. Казвах му, че ще запазя тайните си и ще отговарям за делата си пред Божия съд, както всеки злодей би отговарял пред върховния кралски съд в Уестминстър Хол. Отецът игумен само въздъхваше и пускаше ръката ми.

Миналото лято, около времето, когато се честваше раждането на Йоан Кръстител, започнах да размишлявам. Чувствах се тъй, сякаш коремът ми беше пълен с кисело вино. Искаше ми се да повърна, да се пречистя, да изчистя злото от душата си, затова отидох и заговорих на нея — Изабела, кралица на Англия, там, където тя лежи под каменната си надгробна плоча вдясно от високия олтар в Грейфрайърс. О, да, тя поиска да я погребат именно там, не увита в саван, а облечена в сватбената си рокля, макар вече отдавна да беше прехвърлила шейсетте. Докато умираше, раздирана от кашлица и заедно с хриповете от гърлото й изтичаше кръвта на живота й, Изабела ме помоли с поглед да хвана ръката й.

— Матилда, ma doucette!²

Бузите й бяха хлътнали, косата й беше бяла и въпреки това още можех да видя бляскавата красота от прежните дни.

— Погреби ме — прошепна тя — в сватбената ми рокля, със сърцето на съпруга ми в ръце, но редом до Мортимър, като невяста до любимия й! Обещай ми.

Спазих обещанието си. Помолих да се срещна с нейния син, Едуард с орловия поглед — Великият Завоевател, Владетел на Англия, Ирландия, Шотландия и Франция и на всички други земи, които успее да заграби. Коленичих пред него в Йерусалимската зала на Уестминстърското абатство. Шепнешком съобщих последното желание на майка му. Кралят, разбира се, ме обсипа с ругатни, макар че накрая се съгласи. Той нареди на шерифите, церемониалмайсторите, приставите и глашатаите си да разчистят главния път по протежение на Майл Енд, заобикалящ Тауър, за да може погребалното шествие с тялото на майка му да премине с големи почести и пищност, с тръби, фанфари и барабани, сред облаци от ароматен тамян, та да бъде погребана, след тържествена заупокойна служба, под каменните плочи на Грейфрайърс.

По-късно, месеци след смъртта й, кралят изпрати своите каменоделци и дърводелци да издигнат красива надгробна плоча за „обичната му майка“. Можете да я видите, с приклекналите златни леопарди и сребърния герб на френската кралска фамилия, с нейните корони и коронки, набожните надписи, цялата страховита красота на гроба. Едуард стори това като акт на обезщетение. Изабела така и не му беше простила, не и за онова, което беше причинил на нейния „мил Мортимър“, и именно това ме водеше в Грейфрайърс. Дойдох да се погрижа за гроба й. Кралят ми нареди с крясъци да дойда тук. Устните му, с избила по тях пяна, се свиваха и оголваха зъбите му като на ръмжащо куче.

— Ти беше с нея в живота — изкрещя той. — Остани с нея в смъртта.