«Острови на течението»

Ърнест Хемингуей

Острови на течението

Първа част

Бимини

1

Къщата се издигаше в най-високата част от тесния език на сушата между пристанището и откритото море. Беше издържала три урагана и беше построена здрава като кораб. Стройни кокосови палми, наклонени от пасатите, я пазеха със сянката си. Откъм океана имаше врата, през която човек можеше да се спусне по стръмната скала и да навлезе през белия пясък в Гълфстрийма. Обикновено неговата вода беше тъмносиня, когато се наблюдаваше в тихо време. Ала щом човек проникнеше в течението, Гълфстриймът добиваше зеления цвят на водата над белия като брашно пясък и се съзираше сянката на всяка едра риба, много преди да се е доближила до брега.

Мястото беше безопасно и чудесно за къпане през деня, но не и през нощта. Тогава акулите се промъкваха чак до плажа, за да ловят жертвите си в окрайнините на Гълфстрийма, и в тихи нощи от горната веранда на къщата можеше да се чуе плясъкът на преследваните риби, а ако човек слезеше на брега, можеше да види фосфоресциращите дири, които хищниците оставяха във водата. Нощем акулите не се страхуваха, от тях се страхуваха всички. Денем, напротив страняха от светлия бял пясък, а когато го приближаваха, сенките им се виждаха много отдалече.

В къщата живееше мъж на име Томас Хъдсън, добър художник, който работеше в дома си и на острова през по-голямата част от годината. За човек, проживял достатъчно дълго в тези ширини, промените на годишните времена добиваха, същото значение, каквото имаха навсякъде другаде, затова Томас Хъдсън, който обичаше острова, не искаше да пропусне ни една пролет, ни едно лято, ни една есен, ни една зима.

Навремето, когато през август стихваше вятърът или когато през юни или юли понякога не духаха пасатите, лятото беше знойно. Случваше се също през септември и октомври, дори и в началото на ноември, да бушуват урагани, а от юни нататък можеха да се развихрят по всяко време неканени тропически хали. Ала когато не вилнееха бури, през истинските месеци на ураганите цареше вълшебно време.

Томас Хъдсън беше изучавал тропическите циклони в продължение на години и беше в състояние да предсказва по небето кога ще се надигне тропическа сирия много преди барометърът да е известил задаването й. Знаеше как се съставят диаграми за циклоните и какви предпазни мерки трябва да се вземат срещу тях. Знаеше също какво означава да се изживее ураган заедно с останалите жители на острова и каква спойка създава бедствието между хората, над чиито глави се е стоварило. Накрая знаеше, че има циклони, на чиято стихийност не може да устои нищо. И винаги си беше казвал, че ако се разрази такъв неудържим ураган, би желал да не бъде пощаден, би желал да загине заедно с къщата, щом тя бъде разрушена.

А къщата приличаше твърде много на кораб. Издигната на възвишението, за да язди бурите, тя беше вградена в острова, сякаш съставляваше част от гръдта му, ала от всичките й прозорци се виждаше морето. Имаше също добро проветряване, което я правеше прохладна и през най-душните нощи. Беше боядисана в бяло, за да не се напича лете, и можеше да се зърне отдалече в Гълфстрийма. Съставляваше най-високата точка на острова, ако не се смяташе дългата редица стройни казуарини^[1], които първи привличаха окото, когато човек съзираше острова откъм морето. Скоро след тъмното очертание на казуарините над водната повърхност се открояваше бялата грамада на къщата. Сетне, когато човек се приближаваше още повече, обгръщаше цялото протежение на острова с кокосовите палми, обшитите с дъски къщи, бялата ивица на плажа и в дъното — зеленината на Южния остров.

Томас Хъдсън не можеше да погледне къщата, без видът й да го изпълни с блаженство. Винаги се отнасяше към нея с нежност, каквато би проявил към кораб. Зиме, когато духаха северните ветрове и нахлуваше истински студ, в къщата беше топло и уютно, понеже тя притежаваше единствената камина на острова. Камината представляваше голямо открито огнище, където Томас Хъдсън гореше дънери, изхвърлени от морето.

Беше струпал до южната стена на къщата цяла грамада такива дърва, избелели от слънцето и лъснати от пясъка, който вятърът носеше. Томас Хъдсън си харесваше ту един, ту друг пън и нямаше сърце да го изгори. Ала подир силните бури океанът винаги изхвърляше на плажа нови дънери, затова Томас Хъдсън намираше, че е забавно да се изгорят дори дърветата, които си беше харесал. Знаеше, че морето ще извае нови пънове и че някоя студена нощ той ще седи в голямото кресло срещу огъня, четейки до лампата, поставена на масата от дебели дъски, ще се вслушва, докато чете, за да чуе как навън вие северозападният вятър и реве прибоят, ще наблюдава как пламтят големите избелели дървета.

Понякога щеше да изгаси лампата и щеше да легне на губера, за да дебне пъстрите ръбове, които морската сол и пясъкът образуваха в пламъците при изгарянето си. На пода очите му бяха наравно с линията на искрящите дънери, та можеше да следи огнените езици, излизащи от дървесината, и играта на пламъците го изпълваше едновременно с жал и блаженство. Всяко изгарящо дърво го вълнуваше по същия начин. Но горенето на пъновете будеше в душата му чувства, които сам не можеше да определи. Казваше си, че навярно греши, задето жертвува дънерите, след като ги харесва толкова, ала не се чувствуваше виновен.

Когато лежеше на пода, струваше му се, че го духа вятърът, въпреки че всъщност севернякът шибаше долните ъгли на къщата и най-ниската трева на острова, промъкваше се в корените на морската трева и репея и дори в пясъка. На пода Томас Хъдсън усещаше грохота на прибоя така, както — спомняше си — бе усещал тътена на тежките оръдия, когато много отдавна като дете беше лежал близо до стреляща батарея.

Камината беше забележително кътче зиме, но и през всички други месеци на годината той я поглеждаше ласкаво и си представяше каква наслада ще изпита, щом отново настъпи зимата. Тя беше най-хубавият сезон на острова и Томас Хъдсън я очакваше през останалата част от годината.

(обратно)

2

Зимата беше отминала и пролетта клонеше към края си, когато синовете на Томас Хъдсън дойдоха тази година на острова. Тримата се бяха уговорили да се срещнат в Ню Йорк, за да слизат с влака на юг и да продължат оттам със самолет над океана. Майката на две от момчетата създаде обичайните въртели. Беше решила да замине за Европа, без да уведоми, естествено, баща им, когато беше наумила да пътува, и настояваше момичетата да я придружат през лятото. При баща си можели да отидат през коледната ваканция, разбира се, след Коледа. Самия празник трябвало да посрещнат с майка си.

Томас Хъдсън беше свикнал вече с прищевките й, затова в края на краищата се стигна до обичайните отстъпки. Двете по-малки момчета щяха да прекарат при баща си пет седмици на острова, после щяха да се приберат, за да отплуват от Ню Йорк с френски презокеански кораб, ползувайки намалението за учащи. Майка им щеше да ги чака в Париж, където се канеше да купува тоалети. По време на пътуването за тях щеше да се грижи по-големият им брат Том. Той пък щеше да отиде при майка си, която снимаше филм в Южна Франция.

Майката на Том не беше поискала сина си и би предпочела той да остане при баща си на острова. Ала щеше да й бъде приятно да го види. Като се вземеше предвид своенравието на майката на двете момчета, разрешението можеше да се счете за сполучлив изход. Тя беше прелестна, очарователна жена, която никога не изменяше съставен вече план. Кроеше го всякога тайно, както добър стратег обмисля походите си, и го прилагаше с военна твърдост. Допускаше отстъпки, но не и основни изменения в плана, независимо дали й беше хрумнал в нощ на безсъние, в утро на свада или във вечер на чашка с джин.

Планът си оставаше план, решението, не ще и дума, решение. Понеже познаваше нрава й, а беше минал и през училището на разводите, Томас Хъдсън се чувствуваше щастлив, че е постигнал компромис и че децата ще му гостуват пет седмици. «Щом изкопчих пет недели — мислеше си, — пак печеля. Пет седмици не са малко, когато човек ги прекара със същества, които обича и които би желал да бъдат винаги с него. Всъщност защо изобщо се разделих с майката на Том? По-добре да не задълбавам — каза си. — По-добре да не чопля. Децата от втората жена също са прекрасни. Много разбрани, много хрисими. Знаеш колко от положителните си черти са наследили от нея. Тя също е чудесна жена. И с нея не трябваше да се разделям». После си каза: «М-да, не, трябваше».

Ала не се развълнува особено. Отдавна беше престанал да се вълнува и работата му беше помогнала да потисне криво-ляво чувството за вина. Сега го занимаваше само мисълта за предстоящото пристигане на момчетата и грижата да им осигури приятно прекарване на лятото. По-късно пак щеше да се залови за работа.