«Случаят с непорочната скитница»

ГЛАВА ПЪРВА

Дела Стрийт, доверената секретарката Пери Мейсън, каза:

— Джон Адисън на телефона, шефе. Толкова е развълнуван, че едва се разбира какво говори.

— Джон Рейсър Адисън?

— Да. Собственикът на универсалния магазин. Имам чувството, че всеки момент ще избухне на другия край на телефона.

Мейсън кимна към апарата и каза:

— Кажи на Гърти да ни свърже — и вдигна слушалката от бюрото си.

Свързващият сигнал беше последван от монотонния глас на Адисън:

— Ало, ало. Ало, Мейсън? За Бога дайте ми Мейсън! Свържете ме. Изключително важно е. Свържете ме с него! Мейсън, Мейсън. Къде, по дяволите е Мейсън?

Адвокатът прекъсна монолога:

— Добро утро, господин Адисън.

— Мейсън?

— Да.

— Слава Богу! Помислих си, че никога няма да ме свържат. Твърде много проклети секретарки, телефонистки и какво ли още не! Прекалено много формалности. Имам нещо важно. Не мога да чакам цял ден. Опитвам се да се свържа от…

— Щом е важно — каза Мейсън, — по-добре ми кажи за какво става дума и се оплаквай от телефоните по-късно.

— Мейсън, искам да ти задам един въпрос.

— Слушам те.

— Не искам да ми се смееш.

— Добре.

— И — по дяволите, не искам да си мислиш, че съм се забъркал с „неподходящи“ жени. Не съм. Става въпрос за едно хубаво момиче, едно сладко малко същество, чисто и свежо…

— Какъв е въпросът? — прекъсна го Мейсън.

— Мейсън, може ли една девица да бъде обвинена в скитничество и арестувана?

— Ами — каза Мейсън усмихвайки се по телефона, — това ми напомня онази рецепта за заешкия пай.