В незримото да си, в глъбта недостижима!
Витае в етера вина и укор има
в ридаещия воден звън;
незнайни призраци сред сенките студени
се носят и летят погинали вселени
като в ужасен безконечен сън.
В тях втренчен поглед впил е може би всемирът;
и лудия им бяг със скръбен зрак полират
звездите — бухалски очи.
За цар и за монах, за принц и роб са казън,
за всеки, с плаща чер на вечността премазан,
там, дето в мрака нищо не личи;
савани веят те, дрънчат с безброй вериги,
гъмжат от червеи, чудовища, интриги,
пред бездна спрели с вид суров,
и хвърлят факлата в пастта на ветровете
те — сенки, мисълта сковали между двете
злини: каторга и раззинат ров.
Вървят! И пеят тук едни като в Гомора,
а други — призраци безплътни — без умора
са все по техните следи;
от пропаст в пропаст ги запраща и насреща
изпречва се нощта най-черна и зловеща
и плаши ги с най-страшните беди.
Вървят! Просторът е бездънен, глух. Крилата —
ужасни корабни платна — браздят мъглата.
Комментарии к книге «Inferi», Кадийски
Всего 0 комментариев