«Човек на живота»

П. Г. Удхаус

Човек на живота

1

Джими се обзалага

Главната пушалня в Клуба на зевзеците се пълнеше постепенно през последния половин час и вече почти нямаше свободно място. Макар и не най-тузарският, Клубът на зевзеците в много отношения е най-приятният клуб в Ню Йорк. Идеалите му са като тези на Клуба на туземците — комфорт, но без излишно разточителство, а след единадесет вечерта се разисква главно темата „Театър“. Всички, заслужили членската карта, са млади, гладко обръснати и жадни да разговарят, а разговорите са строго професионални.

В тази юлска вечер целият наличен състав на зевзеците в пушалнята до един бяха дотърчали с пресъхнали гърла направо от театъра. Голямата част от тях бяха изприпкали директно от сцената, а останалите имаха удоволствието да засвидетелстват почитанията си към палавата Мелпомена от тъмния салон и проскърцващите седалки. Повод за оживлението беше премиерата на последната модна пиеса. През този сезон имаше невероятен бум на драми, в които героите едва ли биха допаднали толкова на публиката, ако същата се сблъскаше с тях нос в нос насред живата действителност. Но сред сценичните декори нещата изглеждаха съвсем различно. В пиесата, която тръгваше от тази вечер, Артър Мифлин, начинаещ млад актьор, беше горещо аплодиран за серия от деяния, които, извършени където и да е другаде, освен в театъра, със сигурност биха му попречили да запази членството си в Клуба на зевзеците или в който и да е друг клуб. В безупречен вечерен костюм и с жизнерадостна усмивка на уста той беше разбил един сейф, отмъкнал купища облигации и бижута и духнал през прозореца без да му трепне окото. И точно същият този Артър Мифлин беше разигравал един детектив в продължение на четири акта и беше насочил пищов срещу цяла тайфа преследвачи. А салонът беше демонстрирал тотално одобрение от началото до края.

— Няма какво да се каже, върховен успех — рече някой сред дима, давайки начален тласък на дискусията в желаната от всички посока.

— Винаги става така с подобни пиеси — изръмжа Уилет, който играеше бащи-страшилища в музикални комедии. — Преди няколко години щяха да подмокрят гащите от страх, ако трябваше да поставят пиеса с бандит за главен герой. А сега публиката не ще нищо друго. Не че имат пипе в тиквите да разберат какво искат — заключи той с прискърбие.

„Красавицата от Булон“, в която Уилет изпълняваше ролята на Сайръс К. Хигс, чикагски милионер, беше оставена на доизживяване с „Вход свободен“ и това вероятно създаваше у него някакво предубеждение.

Райкс, изпълнителят на поддържащи характерни роли, смени темата. Ако Уилет се отплеснеше да приказва за неправдите спрямо злополучната „Красавица“, разговорът щеше да иде на кино. В изобличаването на хорската глупост Уилет наблягаше главно на монолога.

— Видях Джими Пит на представлението — избърза да каже той, а останалите зевзеци го погледнаха заинтригувани.

— Джими Пит? Кога ли пък се е върнал? Мислех, че е в Англия.

— Трябва да е пристигнал с „Мавритания“. Тя хвърли котва тази сутрин.

— Джими Пит? — сбърчи чело Сътън от театър „Маджестик“. — Откога го няма? За последно го видях на премиерата на „Парвенюто“ в „Астор“. Беше преди няколко месеца.

— Пътувал е из Европа, струва ми се — обади се Райкс. — Късметлия. Де да можех и аз.

Сътън въздъхна и поръси обилно околността с пепелта на пурата си.

— Завиждам му на тоя Джими. Ако искам да се сменя с някого, то е само с него. Има повече пари, отколкото можеш да си представиш. Здрав е като бик. Не вярвам да е прекарал нещо по-страшно от дребна шарка в целия си живот. Няма роднини. И като капак — не е женен.

Сътън, който се беше женил три пъти, съобщи последния факт с особена патетичност в гласа.

— Джими е симпатяга — прекъсна го Райкс, — което, като се има предвид, че е англичанин…

— Много ти благодаря — процеди през зъби Мифлин.

— Защо? А, съжалявам, Артър, все забравям, че и ти си от тази порода.

— Ако трябва, утре ще си направя татуировка на английското знаме точно тук — каза Мифлин и посочи челото си.

— Тъкмо ще си пооправиш малко физиономията — отвърна Райкс. — Но да се върнем на Джими. Казах, че е симпатяга, което, като се има предвид, че е англичанин, си е в реда на нещата. Така устройва ли те, Артър?

— И още как — ухили се Мифлин. — Да, Джими е симпатяга. Не познавам по-свеж образ от него. С него се знаем от години. Учихме заедно първо в училище, после и в Кембридж. Навсякъде беше на върха. Вдигнал е на крака повече несретници, отколкото който и да е в Ню Йорк.

— Хм — измърмори Уилет, който беше кисел заради несполуките на „Красавицата“, — и какво толкова? Лесно е да си играеш на филантроп, когато се къпеш в мангизи.

— Да — възрази Мифлин, — но не е чак толкова лесно, когато взимаш трийсет долара на седмица от някакъв си мижав вестник. Нещо си забравил, а? Когато Джими беше репортер в „Нюз“, на врата му висяха цяла тайфа нехранимайковци. Забележете, не става дума чат-пат да му искаш назаем някой и друг долар, а направо да му висиш на врата — да му спиш на дивана и да му ядеш на масата. Направо побеснявах. Често го питах как търпи това положение. А той казваше, че бедните души нямало къде да отидат и че щял да намери начин да се погрижи за тях. Което и правеше, макар че не разбирах как успява с тия подаяния от тридесет долара на седмица.

— Ако си такъв глупак да се оставиш да те доят… — започна Уилет.

— О, я стига — намеси се Райкс. — Никой тука няма да обижда Джими.

— Както и да е — рече Сътън. — Това момче излезе дяволски късметлия, като получи тия пари. Не можеш вечно да храниш гладните гърла с тридесет долара на седмица. Между другото, Артър, как стана това? Чух, че гърненцето с жълтици дошло от чичо му.

— Не беше от чичо му. Струва ми се, ставаше дума за някаква романтична история. Някакъв тип, който бил влюбен в майката на Джими преди много години. Отишъл в Австралия, натрупал богатство, ритнал камбаната и оставил мангизите на госпожа Пит или на нейните деца. За съжаление по време на тази случка тя вече не била между живите. Джими, естествено, не подозирал какво му се готви и изведнъж хоп — получава писмо от адвокат, който го кани на среща. Отива той и очите му падат на масата. Половин час след това си ги е търсил по покривката. И как не — в ръцете му падат петстотин хилядарки, готови за харчене.

Разговорът за Джими Пит вече напълно беше изтласкал „Скъпа, крадецът иде“. Всички присъстващи познаваха Джими. Повечето го помнеха от дните му във вестника. И макар по-скоро биха се пръснали, отколкото да си го признаят, бяха благодарни на Джими, че сега, когато можеше да подпише чек за половин милион, не си беше променил отношението към тях от ония тридесетдоларови седмици. Наследството, естествено, не може да направи един млад мъж по-благороден или по-красив, но проблемът е, че въпросният млад мъж не винаги е наясно с това.

— Животът на Джими е доста странен — продължи Мифлин. — Може да се каже, че се е пробвал почти във всичко. Знаете ли, че преди да иде във вестника, беше артист? Струва ми се, само в пътуващи трупи. Но му писна и се отказа. Там му беше грешката. Никъде не се задържаше. Учеше право в университета, но не го довърши. След като напусна театъра, Джими тръгна да обикаля из Щатите без пукнат цент в джоба си, като се хващаше където свари. За няколко дни беше келнер, но го изгониха, защото трошал чиниите като истински грък по време на сиртаки. После се цани в някакъв бижутерски магазин, нали е специалист по бижутата. А пък друг път спечели сто долара, като издържа три рунда с Брейди Хлапето. Тогава Хлапето обикаляше страната, след като измъкна купата от Джими Гаруин, и предлагаше по сто долара на всеки, който издържи три рунда с него. Джими го направи като на майтап. Беше най-добрият аматьор в своята категория. Хлапето го увещаваше да се захване с бокса сериозно, но в ония дни Джими не се хващаше сериозно с нищо. Той е с цигански дух и не се чувства истински щастлив, ако задникът му не се търка в друсаща се седалка. Май и богатството не го е променило.

— Е, сега може да си позволи да пътува — въздъхна Райкс. — Де да можех…

— Чували ли сте за Джими и… — започна наново Мифлин, но одисеята за Джими Пит беше прекъсната.

Вратата се отвори и на прага се появи самият Одисей.