«Приказките на барда Бийдъл»

Предговор

„Приказките на барда Бийдъл“ са написани за подрастващи магьосници. Векове наред с тях приспиват децата и затова мнозина от учениците в „Хогуортс“ са чували за Подскачащото гърне и Кладенеца на късмета точно както малките мъгъли (не-магьосници) познават Пепеляшка и Спящата красавица.

Историите на Бийдъл приличат на нашите приказки по много неща, например доброто обикновено е възнаградено, а злото е наказано. Има обаче една съвсем очевидна разлика. В мъгълските приказки магията често е корен на несретите на героя и героинята: злата вещица слага отрова в ябълката, приспива принцесата за сто години или превръща принца в грозен звяр. А в „Приказките на барда Бийдъл“ срещаме герои и героини, които сами знаят да правят магии и въпреки това установяват, че им е точно толкова трудно да решат проблемите си, колкото и на нас. Поколение след поколение приказките на Бийдъл са помагали на родителите магьосници да обяснят на невръстните си деца тази болезнена житейска истина: че магията създава толкова много неприятности, колкото може и да отстрани.

Друга съществена разлика между тези басни и мъгълските им подобия е, че магьосниците на Бийдъл търсят щастието си много по-напористо от героините в нашите приказки. Аша, Алтеда, Амата и Зайката Бабити са все магьосници, които вземат съдбата си в свои ръце, вместо да потънат в непробуден сън или да чакат някой да им върне изгубената обувка. Изключение от това правило е безименната девойка от „Косматото сърце на магьосника“ — тя прилича в поведението си повече на нашите приказни принцеси, обаче приказката не завършва с „и заживели щастливо години напред“.