«Господарят на хилядите слънца»

Иначе бе здрав и як, висок над шест и половина фута, с мургаво лице и орлов поглед с удивително ярки зеленикаво-сиви очи. Това, че вече не бе млад, можеше да се види само по малкото сребърни нишки в косите. Не обичаше да говори и почти не се смееше, но бе с всички вежлив. Тези които го познаваха от преди тридесет години и знаеха, че бе един от най-смелите и весели офицери на Слънчиевия флот, смятаха, че по време на Метежа нещо бе ударило силно психиката му и никакъв лекар не можеше да открие причината за промените. А самият той не разказваше нищо. След войната потърси назначение в Космическото Търсене и заседна в него.

Тази вечер ние се оказахме сами в хола на Лунното отделение на Изследователския Клуб, който се намираше в едо здание извън главния купол на Селена-Център. Настанихме се в ъгъла до грамадното стъкло и си поръчахме центавриански коктейл и водихме доста принуден разговор. Събеседника ми почти не се намесваше и аз не успявах да разбера, има ли нужда от водения разговор и въобще от някакво общество.

Просторната зала бе почти празна. Прозорците ни показваха величествения и същевременно див лунен пейзаж. Натрупаните канари по края на близкия кратер, зад който се простираше черна пустиня, бяха заляти от синята земна светлина и изглеждаха фантастично. Отгоре ни покриваше мракът на Космоса, опръскан с безброй искри на застиващите пламъци.

— И защо тогава сте все още жив — поинтересувах се аз.

Той се разсмя и то отново достатъчно тъжно.

— Да ви разкажа ли? Аз зная, че вие няма да повярвате. Впрочем има ли някакво значение? Алкохола ме кара да се отпускам, тогава си спомням миналото и започвам да разказвам тази история.

Той се облегна с удоволствие в креслото.