«Приключенията на Том Сойер»

Само след има-няма две минутки той бе забравил всичките си грижи. И не защото те не бяха толкова тежки и мъчителни като тези на големите хора — не, ни най-малко, а защото едно ново, могъщо въодушевление ги засенчи и съвсем ги изтика от ума му, също както възрастният забравя своите несгоди, увлечен от някое ново начинание. Въпросното въодушевление бе предизвикано от един безценен нов начин за свирукане с уста. Том неотдавна го бе научил от един негър и си умираше да се поупражнява насаме, без никой да го притеснява. По този начин човек издаваше едно такова птиче чуруликане или пък бълбукане, което се получаваше, като по време на свирене небцето се докосва бързо-бързо с езика — читателят сигурно ще си го спомни, ако някога е бил момче. Не след дълго с упоритост и прилежание Том успя да му хване цаката и закрачи по улицата с уста, преизпълнена с хармония, и душа, преливаща от благодарност. Чувстваше се като астроном, открил нова планета — ала що се отнася до силната, дълбока, неподправена радост, без съмнение момчетата са по-облагодетелствани от астрономите.

Летните вечери бяха дълги. Все още не се бе стъмнило. След малко Том спря да свирука. Пред него стоеше непознат — момче, малко по-едричко от него. Чужденците от всякаква възраст и пол бяха нещо твърде рядко и твърде биещо на очи за бедното, забутано градче Сент Питърсбърг. Пък и как беше облечено това момче… пременил се в делник като за празник! Просто да се смаеш. Шапката му бе финяшка, закопчаното догоре синьо сукнено сако — ново-новеничко и чистичко, също като панталоните му. Тръгнал ми с обувки още в петък! Дори носеше вратовръзка — панделка в ярък цвят. Такъв един изтупан градски вид имаше, че на Том му причерня пред очите. Колкото повече съзерцаваше туй ми ти чудо невиждано, толкова повече навирваше нос, за да покаже какво точно мисли за труфилата му, а собствените му дрешки му се струваха все по-опърпани. Никое от момчетата не заговори. Шавнеше ли едното, мърдаше и другото, но пристъпваха само настрани, в кръг. През цялото време стояха лице в лице и се гледаха в очите. Най-сетне Том каза:

— Ще те ступам!

— Я се пробвай да те видим!

— Като едното нищо!

— Да, ама друг път!

— Мога и още как!

— Не, не можеш!

— Да бе, не мога!

— Не можеш я!

— Мога!

— Не можеш!

Настъпи неловко мълчание. После Том се обади:

— Как се казваш?

— Не е твоя работа.

— Може и да не е, ама ще стане.

— Хайде де!

— Недей много да ми знаеш, че ще видиш ти!

— Да, ама знам, знам, знам. Нъц!

— Брей, че умник се извъди! Ама аз ще те напердаша като едното нищо, па дори да ми вържат едната ръка зад гърба!

— Че защо тогава не ме напердашиш? Само така приказваш!

— И ще го направя, ако се заяждаш с мен!

— Да бе, да! Такива като тебе сме ги виждали — и цялата им рода все такава!

— Ама че си нахакан! Много си бил важен, бе! Леле, каква шапка!

— Като не ти харесва, та чудо голямо! Хайде де, бутни я на земята — ха си я съборил, ха съм те смлял на кайма!

— Лъжеш!

— От лъжец го чувам.

— Само се перчиш, пък те е шубе!

— Хайде, чупката!

— Виж какво, ако продължаваш да ми се правиш на нахакан, ще грабна един камък и ще ти строша главата!

— Да бе, да!

— Ще ти я строша!

— Какво само се заканваш тогава? Само ми разправяш приказки, пък нищо не правиш! Защото те е страх!

— Не ме е страх.

— Страх те е и още как!

— Не е вярно!

— Страх те е!

Пак мълчание, пак погледи, впити един в друг, и пристъпване в кръг. Скоро те се оказаха рамо до рамо и Том каза:

— Разкарай се оттук!

— Ти се разкарай!

— Не ща!

— И аз не ща!

И така, те застанаха един срещу друг, всеки се подпря на изнесения си настрани крак и започнаха да се бутат здравата, вперили кръвнишки погледи един в друг. Но никой не успяваше да надделее. Бутаха се така чак докато се зачервиха и от тях рукна пот. Тогава и двамата поотхлабиха натиска, ала продължаваха да са нащрек. Тогава Том каза:

— Ти си страхливец! Жалко кутре! Ще те издам на батко ми — той тебе с малкия си пръст ще те пребие! Само да му кажа и ще те смели от бой!

— Дреме ми на мен за батко ти! Моят батко е още по-голям от твоя и като нищо ще го метне през ей-оная ограда! (И двамата батковци си бяха чиста измислица.)

— Лъжеш!

— Ти казваш, че лъжа, ама то не значи че е вярно!

Том тегли с палеца на крака си една черта в праха и заяви:

— Само да си прекрачил тази черта, такъв бой ще ти хвърля, че после няма да станеш! Който пресече тая черта, лошо му се пише!

Новото момче начаса я прекрачи и се изрепчи:

— Като много се фукаш, я да те видим сега!

— Не ме юркай, че ще си го изпросиш!

— Е, нали каза, че ще ме ступаш, какво чакаш?

— Брей, брей! За два цента ще те ступам като нищо!

Новото момче извади две големи медни монети от джоба си и му ги протегна присмехулно. Том блъсна ръката му и те паднаха на земята. И само след миг двете момчета се въргаляха из праха, вкопчени един в друг като котараци, и в продължение на една минута се скубаха за косите, дърпаха си дрехите, млатиха се, дращеха се по носовете и се покриваха с прах и слава. Най-сетне цялата тази неразбория доби по-ясни очертания и сред дима на битката изплува Том — бе яхнал чужденеца и го налагаше здравата с юмруци.

— Кажи, че ти стига! — изкомандва той.

Момчето се мъчеше да се освободи. То ревеше, най-вече от яд.

— Кажи, че ти стига! — и бъхтенето продължи.

Най-сетне чужденецът смотолеви „Стига!“. Том слезе от гърба му и рече:

— Това да ти е за урок. И следващия път внимавай с кого ще се заяждаш.

Чужденчето си тръгна, като си изтупваше дрешките от праха. То хлипаше, подсмърчаше, а сегиз-тогиз се обръщаше, поклащаше глава и се заканваше, че щял да даде на Том да разбере „като го спипа следващия път“. На което Том отговаряше с присмех, а после, наперен и доволен, тръгна да се прибира. Щом обърна гръб на чужденеца, онзи грабна един камък, запрати го подире му и го уцели между лопатките, а после подви опашка и припна като антилопа. Том погна предателя и го гони чак до дома му — ето как разбра къде живее. Зае позиция до портата и постоя там, като приканваше врага да се покаже навън, но врагът само му правеше муцуни през прозореца и не скланяше да излезе. Най-сетне се показа вражата майка, която нарече Том лошо дете, нехранимайко и грубиян и му нареди да се маха. И Том се махна, ала преди това се закани, че „щял да му тегли един як пердах на това момченце“.

Прибра се много късно и докато предпазливо се промъкваше през прозореца, откри, че леля му го причаква в засада. А щом тя видя в какво окаяно състояние са дрехите му, решението си вместо Том да почива в събота, да го впрегне в тежък робски труд стана твърдо като диамант.

(обратно)

Глава 2

Дойде съботното утро. Цялата лятна природа сияеше от свежест и кипеше от живот. Всяко сърце пееше и ако сърцето бе младо, песента се лееше и от устата. Всички лица бяха весели, всеки крачеше бодро и пъргаво. Белите акации цъфтяха и въздухът бе напоен с благоуханието на цветовете им. Хълмът Кардиф, извисил се над града, тънеше в зеленина и отдалеч приличаше на Обетованата земя — прелестна, изпълнена с покой, примамлива.

Том излезе на тротоара, помъкнал кофа с варов разтвор и четка с дълга дръжка. Той огледа оградата… и цялата му радост отлитна, а в душата му се възцари дълбока печал. Трийсет метра ограда, близо три метра висока. Животът му се струваше празен и безсмислен, съществуванието — тежко бреме. Той въздъхна, потопи четката във варта и я прокара по най-горната дъска на оградата. Повтори, потрети; после сравни нищожната варосана ивичка с ширналия се континент на небоядисаната ограда и, напълно обезсърчен, седна под едно дърво.