«Отровите на короната»

Историята е наука, която почива на предположения.

Даниел Роп

ПРОЛОГ

Филип Хубави оставил Франция като най-могъща държава на Запада. Без да се впуска в завоевателни войни, а чрез преговори, бракове и сделки той успял значително да разшири територията й, като в същото време полагал непрестанни усилия да централизира и укрепи държавната власт. Но в много случаи революционните за онази епоха административни, финансови, военни и политически институции, които той искал да внедри в кралството си, нямали достатъчно дълбоки корени в нравите и в историята, за да могат да просъществуват без личната намеса на силен владетел.

Шест месеца след смъртта на Железния крал повечето негови реформи изглеждали вече обречени на умиране, а усилията му на забрава.

Неговият син и наследник на престола Луи Х Вироглавия, свадлив, посредствен, бездарен и още от първия ден на царуването си недорасъл за своята задача, с лека ръка прехвърлил грижите за държавното управление на своя чичо Шарл дьо Валоа, добър пълководец, но лош управител, чиито необуздани амбиции, дълго време насочени напразно към спечелването на някакъв трон, най-после намерили поле за действие.

Министрите от третото съсловие, които съставлявали истинската сила на предишния монарх, били хвърлени в затвора, а трупът на най-забележителния измежду тях, Ангеран дьо Марини, някогашен съуправител на кралството, гниел на бесилото в Монфокон.

Реакцията тържествувала; със своите заговорнически съюзи бароните сеели раздори в провинцията и държали в шах кралската власт. Големите феодали начело с Шарл дьо Валоа сечели собствени монети и ги пускали в обръщение за личното си обогатяване. Органите на властта, оставени без надзор, грабели за своя сметка, а държавната хазна била празна.

Една катастрофална реколта, последвана от незапомнено люта зима, предизвикала глад. Растяла смъртността.