«Пазителят на Портите»

На Питър Рандал (също школар),

с благодарност за помощта и за многото весели мигове през последните дванайсет години.

ИСТОРИЧЕСКА СПРАВКА

През 1308 г. Едуард II, крал на Англия, се оженил за Изабела, дъщеря на Филип IV Френски. Едуард II се оказал неспособен крал и отблъснал благородниците с катастрофалната си военна политика и любовта си към простонародните дейности като копаене на канавки и покриване на покриви.

През 1322 г. Роджър Мортимър, граф на Марч, оглавил въстание срещу Едуард и неговите фаворити, лордовете де Спенсър. Мортимър бил хвърлен в затвора, а след това избягал в чужбина. През 1325 г. година съпругата на Едуард Изабела избягала във Франция и се присъединила към изгнаничеството на Мортимър. През 1326 г. Изабела и Мортимър се връщат в Англия.

(обратно)

ПРОЛОГ

Дъждът беше валял цяла нощ, преди сивите и мрачни облаци да се разпръснат над освежената кентска провинция. Пороят беше толкова силен, че поклонниците бяха принудени да останат в голямата триетажна кръчма от дърво и кирпич близо до доминиканския манастир в Дартфорд. Естествено, те бяха неспокойни. Откак бяха напуснали „При мантията“ в Съдърк, се бяха наслаждавали на хладните пролетни ветрове, звънките птичи песни и покоя на провинцията. Беше зората на годината и бели и розови цветове окичваха клоните на дърветата. Дори най-бедният труженик пееше, докато обработваше малкото си парче земя, с надеждата за богата реколта под засилващите се слънчеви лъчи.

Седнал в къта до голямото огнище на кръчмата, Ханджията Хари тревожно оглеждаше групата поклонници. Да му се не види, помисли си той, каква разнородна банда и колко е трудно да им се угоди! Ето например Рицарят със стоманеносивата коса и обвеяно от бурите лице. Острите му очи под тежки клепачи непрестанно наблюдаваха Монаха. Хари потри плътната си долна устна. Между тях се чувстваше неприкрита враждебност. Очевидно Рицарят и Монахът се познаваха и щом се окажеха на по-малко от метър един от друг, ръката на сър Годфри хващаше камата с дръжка от слонова кост, затъкната в пояса му. Синът на Рицаря, младият Оръженосец, беше също нащрек.

— Мислиш ли, че има нещо общо с разказа на Рицаря? — беше попитал Хари благонравния, но беден Свещеник.

— Бог ми е свидетел, сър! — отвърна човекът. — Какво би могъл да знае един монах за древна Тива? За славния крал Тезей или братовчедите Арсита и Паламон и съперничеството им за хубавата Емилия¹?

— Не, не, нямах предвид това — изръмжа Хари и обърна гръб към другите, за да не го подслушват. — Говорех за другата история, която разказа Рицарят — за стригоите, кръвопийците, които са върлували из Оксфорд!

Свещеникът само се прекръсти и се отдалечи. Но Ханджията продължи да размишлява. Монахът с гладкото си загоряло лице, плешиво теме и проницателни, весели очи изглеждаше приятен човек. Беше добър ездач, опитен в лова, или поне така се говореше. Хари погледна през кръчмата към мястото, където той беше потънал в разговор с белобрадия Франклин².

Нито веднъж не беше виждал Монаха да се прекръсти, да каже някаква молитва или да спомене нещо за Бога, за Исус Спасителя.

Хари се обърна, намръщи се и плю в бялата пепел. И други подмолни напрежения съществуваха между поклонниците. В далечния ъгъл на залата червендалестият, брадат Мелничар се беше събудил и ровичкаше за гайдата си.

— Я заспивай пак, пияницо! — промърмори Хари.

До Мелничаря Готвачът, на чийто крак имаше язва, водеше яростен спор с намусения Стюард. Хубавата, но превзета Игуменка продължаваше да въздиша тежко и, следвана от своя красив Манастирски капелан, обикаляше из помещението от една група поклонници на друга, сякаш смяташе всички останали за недостойни за компанията й. Хари презрително я разглеждаше: одеждата й беше от най-фина тъкан, а полуботушките й от мека кожа бяха украсени с изкуствени перли. Тя си играеше с медальона на шията си, украсен с онази глупава фраза „Любовта побеждава всичко“ и галеше дребното си кученце, което хранеше с най-хубав хляб, накиснат в мляко.

— Хубава сбирщина — промърмори Хари, като потри лице.

— Сър! Добре ли си?

Хари вдигна поглед.

— Доколкото е възможно, мастър³ Чосър.

Очите на Хари станаха предпазливи. Той харесваше спътника си, но внимаваше с него — беше чул забележката на Правника какво влияние имал Чосър в съда. Дипломат, поет, митничар, Чосър изглеждаше винаги весел с блестящите си очи, усмихнати устни, румено лице и добре подстригани мустаци и брада. Умът му сече като бръснач, помисли си Хари. Наблюдателен и съобразителен, Чосър имаше навик да отбелязва шеговито слабостите на хората.

Чосър седна на стола до Ханджията.

— Този хан не е толкова добър, колкото „При мантията“ — промърмори той.

Лицето на Хари разцъфна в усмивка.

— Благодаря, сър. Истина е! Критичният му поглед обходи помещението.

— Рогозките са чисти и масите изстъргани, но паят е стар и има твърде много подправки. — Той сбърчи нос и приятелски потупа Чосър по рамото. — Слава Богу, пролетта идва! Скоро ще можем да хапнем угоени петли, прясно агнешко и свинско, което се топи в устата, нали?

— Но не преди да сме стигнали Кентърбъри.

— Да. — Хари си пое дъх, загледан в бялата пепел в огнището. — Искам да стигна там, да изкача на колене стълбите до параклиса на Богородица и да отдам почит на костите на блажения мъченик⁴.

— Защо? — попита Чосър.

Хари се усмихна, но поклати глава.

— Мастър Чосър, не бива да питате. Това е моя тайна.

— Толкова много тайни — прошепна поетът и протегна крака. — Забелязал ли си колко много от нашите поклонници се познават помежду си?

— Да, мастър Чосър. Забелязах също, че и ти познаваш много от тях.

Беше ред на придворния поет да се усмихне загадъчно. Той посочи към прозореца на кръчмата, по който се стичаха дъждовни капки.

— Ако продължи така, ще ни трябва кораб, за да стигнем Кентърбъри.

— Ако продължи така — духовито отвърна Хари, — никога няма да стигнем свещената гробница. — Той посочи към спътниците си. — Те ще се хванат гуша за гуша преди да падне мрак.

— Ами твоят облог, Хари? Ханджията сви устни.

— Мислиш ли, че сега му е времето?

Чосър сви рамене и огледа притъмнялата зала, където проблясваха свещи.

— Да, сега е времето — каза дипломатът. — Но не за някоя весела история, а за някоя страхотия — мрачна история за кръвопролития и страсти.

— Сега е на ред добрата Батска невяста — каза Хари, загледан към широколиката, весела петкратна вдовица, която забавляваше отегчения Иконом с разкази за поклоненията си в Сантяго де Компостела и Кьолн.

— Да започваме — промърмори Чосър.

Хари не се нуждаеше от повторна покана. Той се изправи и запляска с ръце, докато не настана тишина.

— Скъпи поклонници, и всички, които се веселят тук! — Той просто сияеше. — Ние пътуваме към Кентърбъри, за да отдадем почит на костите на блажения мъченик. — Хари посочи към прозореца. — Освен ако не се удавим преди това.

Поклонниците учтиво се засмяха, но внимателно го гледаха. Те смятаха Хари за свой водач и всички мълчаливо се съгласиха, че е време да разсеят скуката си.