«Една загадка»

Карл Май

Една загадка

1. Мазилото на красотата

Беше в Багдад, преди отпътуването ни за Персия. Седях с моя дребен, храбър хаджи Халеф Омар, шейха на хаддедихните, в едно кафене. Вън продавачите огласяваха стоките си. Един от тях влезе; беше провесил едно сандъче, пълно с малки глинени похлупца. Спрял на вратата, той дигна нависоко едно от тези илаб^[1] и се провикна:

— Иа Летафет, иа Джамал, иа Абед ес Са’ад! (О, прелест, о, красота, о, безпределност на щастието!) Младостта се връща! Намажете ли си челото и страните, всички бръчки, всички петна побягват и нищо не остава!

Той явно предлагаше за продан някакво средство за разкрасяване и тъй като аз не се интересувах от такива неща, човекът ми бе безразличен. Но видях, че другите посетители на кафенето не са така безразлични. Мнозина от тях купиха похлупца и ги прибраха, за да ги занесат на «харема» си. Търговецът, както забелязах, беше не само известен, но и търсен мъж. Халеф също го дари за мое удивление с едно съвсем необичайно внимание, което трябва да си имаше някоя определена причина. Когато таджирът (търговец) предложи и на него една кутийка, той го попита явно напрегнато:

— Би ли ми казал от кого си доставяш това средство за красота?

— Защо да не ти разкажа? — отвърна търговецът. — Аз съм горд, че съм единственият, който го получава за продажба от неговата прочута създателка. Имам право да я посещавам годишно само два пъти. Тогава вече ме чакат всички харимат^[2] и ето защо моят Мархем ед Джамал^[3] се разпродава много бързо.

— Ти каза преди малко, че не оставало нищо. Какво имаш предвид с това?

— Браздите, бръчките и всички обезобразявания и грозоти на лицето. Казвам ти, ако отидеш при племето, към което принадлежи създателката на тази помада, ще видиш само жени и момичета, по чиито страни се е посипал снегът на планините и са озарени от вълшебното сияние на утринната заря. Това чудодейно средство е тайна, която тя е наследила чрез прабабата на своята прабаба. Тази, от своя страна, имала отново една прародителка, чиято пък прародителка, една много благочестива жена, я е получила от архангел Джебраил (Гавраил). Той й занесъл помадата като възнаграждение за нейните добродетели непосредствено от Седмото небе на Рая, където бивала приготвяна, за да дарява на блажените духове вечна младост.

— Сега кажи най-сетне как се казва жената!

— Нейното същинско име аз не зная. Тя е наричана Умм ед Джамал^[4].

— Къде живее?

— Тя е ту тук, ту там, защото има хиляди харимат, които трябва да посети. Бахтиярка е от подразделението идис, което пребивава на север от Керманшах, но често се изтегля и по-нататък.

— Когато търсиш жената, как узнаваш в коя местност се намира нейният тир^[5]?

— Отивам при аттар (аптекар) мирза Тарас в Керманшах, който също продава помадата. Той винаги знае къде се намира Умм ед Джамал. Колко захлупца искаш да вземеш, едно, две или три?

— Колко струва едното?

— Един риял меджид^[6].

— Тогава няма да купя ни една — заяви Халеф.

— Защо?

— Прекалено е скъпо.

Търговецът отстъпи няколко крачки назад и го нахока гневно:

— Прекалено скъпо? За когото красотата на неговия харем притежава толкова малко стойност, той самият също няма никаква стойност. Първо ме разпитваш за всевъзможни неща, а след като ти отговорих, казваш, че няма да купиш нищо и възнаграждаваш добротата ми с опит да ме опозориш и накараш лика ми да се зачерви от срам. Аллах да те погуби! Нека той никога не позволи на брадата ти да израсне и ти нахлупи на главата франкски цилиндър!

Това последно странно пожелание е голяма обида за всеки мохамеданин. Въпреки своя иначе внезапно избухващ гняв Халеф прие спокойно поругаването и ми каза, когато мъжът се отдалечи:

— Даже Мазилото на красотата да струваше само една пара, и през ум нямаше да ми дойде да го купя от него. Ханнех, моята жена, най-несравнимата сред всички чародейки на земята, ми го забрани.

— Ханнех? — попитах учуден. — Как е могла тя да знае, че ще се срещнеш с този търговец?

— Тя действително не го знаеше, сихди. Но… но… хм… да не си помислиш погрешно пък за нея, ако ти кажа как стои работата?

— Няма.

— Тогава ще узнаеш. Ти си не само най-добрият приятел, ами и благодетелят на нашето племе. Ти съдиш не по външността, а виждаш, както Аллах, сърцето на човека. Ама я ми кажи искрено, да не би обитателката на твоята женска шатра, жената на твоята душа, да има вече бръчици?

Знаех какво искаше. Ориенталките застаряват бързо, неговата Ханнех също имаше вече бръчици.

— Еммех^[7] още няма никакви, защото е още млада. Но когато ме е правила толкова дълго щастлив, както Ханнех теб, тя ще има такива и заради тези бръчици аз ще я обичам още повече отпреди.

Тогава той бързо вметна:

— Сихди, ти си наистина един също така добър човек както аз. Аз също обичам моята Ханнех, най-красивата сред всички жени на земното царство, с дваж по-голяма сила, откак гладките й страни започнаха полека-лека да се набраздяват. Тя стори всичко, всичко, което беше възможно, за да отстрани бръчиците, ала напразно. Ти знаеш, че бръчките са въшките на красотата, те се размножават до неимоверност. Ако всяка жена е достатъчно умна, няма да допусне да се появят! Но жените не притежават предпазливост, която е изтъкнато качество на нас мъжете. Аллах да ги закриля! Ти няма да повярваш колко дълбоко бръчките на лицето прорязват сърцето на жената, когато някоя помада не донесе облекчение. Ханнех, най-великолепната роза сред всички рози, сподели с мен накрая, че само прочутата Умм ед Джамал може да й помогне. Тази бахтиярска жена действително е станала прочута със своята чудодейна помада. Но е далеч от нас нагоре отвъд персийската граница и ето защо прелестната спътница на моя живот беше съвсем запленена, когато чу, че двамата се каним да вървим към Персия. Тя с най-голяма охота ми даде разрешение да те придружа, но при условие, че й занеса от Мазилото на красотата толкова, колкото е нужно да се изглади неизцеримото иначе набраздяване на нейния лик. Аз й го обещах от все сърце, защото, както виждаш, въпреки предпазливостта ми и над моите вежди вече свиха гнездо няколко бръчки, които с драга воля бих прогонил. Ето защо се зарадвах, когато преди малко узнах от търговеца къде човек може да се осведоми за Умм ед Джаммал. Ние трябва незабавно да яздим нагоре към Керманшах.

— Ние? Да не би това да означава ти и аз?

— Ами да, разбира се! Ти все пак няма да ме пуснеш да замина сам, за да чакаш тук, докато се върна.

— Не ми хрумва, Халеф! Нашият път отива към Шираз, не към Керманшах, докъдето не е необходимо да яздим, тъй като ти тук можеш да получиш помадата.

— Тук? Та нали това е, което Ханнех, женската същина на моето блажено щастие, ми забрани. Не цената беше за мен висока, ами търговците фалшифицират чудодейното мазило. За да спечелят повече пари, те правят от едно похлупце сто. Забъркват вътре какви ли не неща, които са не само безполезни, но и вредни за красотата. И когато сетне една жена се намаже, преживява нещастието от единайсет бръчки по лицето й веднага да станат двайсет и две. Не, Ханнех иска да има истински мехлем, от ръката на самата Умм ел Джамал и ей затова трябва да идем горе до Керманшах!

— Скъпи Халеф — отвърнах успокоително, — аз бях кажи-речи склонен да приема думите ти като шега, ала разбирам, че говориш сериозно. Знаеш ли колко е далеч Керманшах от Багдад? Ще мине повече от седмица, преди да се върнем. Трябва ли да жертваме това време заради едно мазило, което според мен няма никакъв ефект?