«Синьочервения Метусалем»

Карл Май

Синьочервения Метусалем

Глава 1

Конг-кеоу, честната дума

Скъпи мой читателю, може би познаваш «Синьочервения Метусалем»? Съвсем сигурно, ако си на квартира във въпросното Университетско градче, или си пребивавал там като гостенин. Той беше жив символ на тамошната Алма матер. Никой не можеше да го отмине, без да го забележи, а който веднъж го видеше, бе невъзможно да го забрави.

Той живееше от кой знае колко семестъра на «Пфефергесхен» и следваше… да, кой ли би могъл да каже какво! На когото хрумнеше да го попита, той отговаряше с острието на шпагата и бе известен като опасен фехтовач.

В точно определена минута излизаше от къщата, в чийто партер китайският търговец на чай Йе-кин-ли притежаваше великолепно уреден магазин, минаваше по улицата, следван от ваксаджията си, завиваше надясно по «Хумболдтщрасе» и изчезваше зад вратата на «Приносителя на записа от Ниневия». Именно така наричаха студентите този често посещаван бирен локал. Също така точно на минутата го напускаше и се връщаше в жилището си.

Това се случваше три пъти дневно: преди обед, следобед и вечер, и то с такава редовност, че, съседите от «Хумболдтщрасе» и «Пфефергесхен» бяха свикнали да сверяват по него спрелите или неточните си часовници.

Един ден обаче те напразно очакваха неговата поява. Учудиха се, поклатиха глави. Когато не се появи и на следващия ден, започнаха да се замислят. На третия ден решиха да интервюират фрау Щайн — неговата хазайка, и узнаха по този път, че той си е предплатил наема за две години и после изчезнал. Къде? Това не се разбра. Беше взел със себе си и сина на хазайката. Тя вероятно знаеше целта на пътуването, ала по тоя въпрос не успяха да измъкнат нито думица — във всеки случай се касаеше за някаква тайна, чието разкриване предоставиха на бъдещето.

В онзи предиобед, в който Синьочервения Метусалем бе видян за последен път в «Приносителя на записа от Ниневия», самият той не подозираше, че няма да се върне следобед и дори за много месеци ще се намира далеч оттук.

Както обикновено той закрачи бавно назад по «Хумболдтщрасе» с важна мечешка походка, наслаждавайки се кротко на вниманието, което и днес по обичайному предизвикваше. А външността му действително беше доста фрапираща.

Беше висок и плещест, с фигура на истински исполин, и носеше хектолитровото си коремче с достойнството на китайски мандарин първа степен. Лицето му бе обрамчено от тъмна, добре поддържана брада, а цветът и пълнотата издаваха почтения германец, радващ се на факта, че немската бира отдавна е завършила своя триумф по земята. Косо през това лице се простираше широк белег от рана, който разделяше носа на две неравни части — ама какъв нос! Първоначално той трябва да е бил онова, което хората наричат ястребов нос, ала постепенно остротата бе смекчила очертанията си, за да отстъпи място на пълнотата, ставаща от семестър на семестър все по-застрашителна. А с времето бе придобил оттенък, преливащ от прелестно месно-червено до наситено червено-синьо. Притежателят на този нос, разбира се, твърдеше, че причината за оцветяването е сабленото нараняване, ала неговите състуденти бяха на друго мнение. О, младост, предпазвай се от подобни съвпадения!

Но нека засега бъде на неговото. На този нос и броя на семестрите си той дължеше прозвището Синьочервения Метусалем ^[1].

Носеше вталено сако от синьо кадифе, червена жилетка, бял кожен панталон и високи лачени ботуши с обърнати кончови, чиито огромни мексикански шпори, с колелца два и половина цола в диаметър, гръмко звънтяха. Върху дългите, стелещи се на вълни гъсти къдрици се мъдреше златно-червена барета. Ръцете си държеше в джобовете, сякаш презираше целия свят. Между зъбите стискаше мундщука на персийско наргиле и изпускаше гъсти валма дим.

Пред него важно крачеше огромен нюфаундлендски пес, уловил с муцуната си неизменната двулитрова чаша на своя господар.

Последният бе следван от ваксаджията, носещ в лявата ръка наргилето, чиято глава побираше най-малко фунт долнокачествен тютюн. Неговият четири лакътя дълъг гумен шлаух се проточваше до устата на бълващия пушек студент. С дясната си ръка ваксаджията държеше дълъг, тънък предмет, нарамен като пушка, в който срещаните минувачи разпознаваха за свое удивление… обой; този забележителен инструмент имаше благородното предопределение да дава бирен сигнал в «Приносителя на записа от Ниневия» и съпровожда многобройните «Да живее», «Ура» и «пеене в кръг» ^[2].

Носачът на наргилето и обоя правеше впечатление на също такъв оригинал като своя господар. Лицето му бе от онези, чиято възраст не може да се определи. То беше така прорязано от бръчици и бразди, че за същински черти не можеше и дума да става. Като гледаше с каква надменна сериозност крачи зад своя господар, когото единствен зачиташе, човек се изкушаваше да му даде доста над четирийсетте. Но удадеше ли му се възможност да наблюдава в продължение на час хитрото примигване на малките му очички, да гледа обиграните му движения и да се убеди в неговия винаги находчив, пъргав ум, не би го оценил много над двайсет. На отнасящи се до тази тема въпроси, той никога не отговаряше. Държеше възрастта си забулена в тайна, също както неговият господар семестрите си.

Дългата му, мършава фигура бе облечена кажи-речи досущ като Метусалем само че вместо барета носеше на късо подстриганата си коса бяло ленено боне подобно някой готвач или сладкар.

Така преминаха по «Хумболдтщрасе» и после по протежение на «Пфефергесхен» — отпред кучето, след него господарят и отзад — ваксаджията, всеки един изпълнен с достойнство, съизмеримо с това на другия. Хората поглеждаха усмихнато след тях.

Тъкмо се канеха да свият в коридора на обитаваната от тях къща, вратата на китайския дюкян се отвори и отвътре излезе собственикът, облечен в широката, оригинална носия на «Небесното царство». Той се бе сприятелил със студента и учеше от него немски, който при заселването си тук говореше само завалено, а в замяна пък до такава степен му бе втълпявал китайския, че Метусалем го бе овладял доста добре.

— Чинг! — поздрави търговецът на чай, като се поклони.

— Чинг чинг, драги ми Йе-кин-ли! — отговори студентът с дълбокия си бирен бас. — Да излизате ли се каните? (’с ше че, чу?)

— Да, хер. Отивам в полицията.

— В полицията? Че каква работа пък имате с господата там? Да не сте намерил изгубен ключ? Или ще ви глобяват за некачествен чай?

Китаецът плъзна нежно плитката между ръцете си, повдигна тънките като косъм вежди и отвърна с любезен тон:

— Вие обичате да се шегувате! Йе-кин-ли никога няма да плати глоба, защото всичките му стоки са неподправени, без примеси и извънредно евтини. Получих от родината едно писмо, което трябва да предам. Тъй като името на получателя не е вписано в Адресната книга, ще се осведомя от канцеларията.

— Това не е необходимо, уважаеми мой. Най-достоверната адресна книга е тук пред вас — той посочи челото си. — Ненапразно ме наричат Метусалем. Много се родиха и мнозина измряха; хиляди дойдоха като зелени първокурсници и си заминаха бледи, приключили следването; единствено аз останах като скала сред подвижни пясъци и техните имена са скътани в още ненапечатаните анали на моя гений. Какъв е адресът?

Търговецът на чай извади от широкия си ръкав едно писмо и го показа. Както е известно, китайците използват ръкавите за джобове. Писмото не носеше нито марка, нито щемпел — беше стигнало до Германия най-вероятно като вложено приложение. Изписаният не с перо, а с четчица адрес гласеше:

«За прогимназиалния учител Йозеф Фердинанд Щайн или близките му, живял по-рано на „Обергасе“ 12, партера.» Студентът погледна замислено хартията, поклащайки глава.

— Хм-м! — изсумтя. — Значи човекът го няма в Адресната книга?

— Не.

— Аз също не знам тук да е назначаван учител с такова име. Навярно адресантът е починал и… ах! Еврика! Може би хазайката ми е неговата вдовица! Поверете ми писмото за минута-две, скъпи приятелю! Ще яздя в галоп нагоре и ще ви донеса експресен отговор.