«Изпитанието»

Пламен Митрев

Изпитанието

Пътеката се провираше през вековните дъбови исполини като змия, изтегнала се на припек. Млади дръвчета, израснали в подножието на своите титанични родители, драскаха с клоните си лицата ни. Явно, отдавна никой не бе използвал просеката наскоро. Ако настина бе просека…

Комари, едри като врабчета, пикираха върху ми като побеснели «Месершмити». По влажната земя пълзяха насекоми и едри гадинки, каквито не бях виждал от детството си. Или, май изобщо не бях виждал.

— Мамка ти… — цветисто попържи идващият зад мен таксиметров шофьор, когато настъпи огромен плужек, който се разпльока с мазен пукот. — Да ти се не види и джунглата долна!

Нещо ме накара да погледна нагоре, към плътната завеса на короните на горските исполини. Тъкмо навреме, за да видя огромна сянка, която се гмурна в зелените дълбини. Остатъците от коса настръхнаха върху плешивото ми теме:

— Млъкни бе, дебил! — изсъсках застрашително. Дори не можех да позная гласа си.

— Ще млъкна, я! Не ми се прави на важен, толуп такъв! Уж си познавал Витоша! — не ми остана длъжен таксиджията.

Извърнах се и му праснах един цигански шамар. Исках да е по-лек, ама нали се бях изнервил до крайна степен… Шофьорът си прехапа езика и се пльосна по гръб в храсталака.

Мигом съжалих за постъпката си. Човекът не ми беше виновен. Когато го наех преди час пред хотел «Радисон», изобщо не бях предполагал, че ще ми бъде спътник в една доста странна, и май опасна авантюра…

… За четиридесетте години, през които живуркам на този свят, ми са се случвали доста интересни приключения. Е, такива, каквито се случват на средностатистическия българин, разбира се. Но тази вечер… Тази вечер бе друго.

Имах среща със свободомислеща колежка, за да прекараме романтичен уикенд на Витоша. Хубавото Наде, както я наричахме по асоциация с видна политическа лидерка, имаше малка вила в полите на националния парк. Купих букет гербери, бутилка шардоне, облякох спортен блейзер и храбро се впуснах в любовната авантюра. Колата ми бе на ремонт, затова взех такси. Хареса ми чистият, луксозен автомобил «Деу Суперсалон», въпреки че бе в края на опашката. На протестиращите «бакшиши» само махнах пренебрежително с ръка. Ръстът ми и суровото изражение на лицето бяха достатъчни, за да се отърва от наглите им домогвания. Щом ще се набутвам за такси, поне да е от сой!

На скицата, дадена ми от Надето, вилата бе някъде между Драгалевци и Симеоново. Но скъпата ми колежка бе журналистка, а не картоложка. От мъглявата схема трудно би се ориентирал дори майор Деянов, да не говорим за Джеймс Бонд… Зациклихме по някакви горски пътища. Веско, както се представи шофьора на таксито, тихичко мърмореше нещо за трошене на кола, по-голям бакшиш… До момента, в който пътя изведнъж свърши! Какво бе нашето изумление, когато се оказа, че и зад нас, като по чудо, са се появили огромни дървета и колата е хваната в плен. По някакъв невъобразим начин се бяхме напъхали сред вековен лес — толкова нереален, че напомняше на филмите на Спилбърг и Лукас. Решихме, че сме се побъркали. И двамата! Но, уви! Ние си бяхме нормални, поне в рамките на българските стандарти, но света около нас се бе объркал. Продължихме пеша.

Отдавна се бях отказал от търсенето на вилата на Хубавото Наде. Сексуалните ми мераци бяха заглъхнали, мечтата ми бе да се завърна в цивилизацията. Вървяхме надолу през вековната гора. Скоро трябваше да нагазим в Боянските ливади и да видим светлините на София. Модерните обувки «Гучи» не бяха особено подходящи за пикник. Веско пухтеше след мен, като локомотив, дерайлирал от релсите. Удобните седалки в таксито бяха налели доста килограми в иначе стройната му фигура, и сега моят спътник ме следваше с мъка…

— Извинявай, приятел! — думите ми бяха искрени. Подадох ръка на таксиджията и той се изправи. — Нещо съм превъртял. Не исках…

— Удряш здраво! — в думите на Веско имаше повече уважение, отколкото обида. Аз едно време…

Тупнах като отсечен дънер на земята. Веско се хилеше над мен с доста просташко изражение на невзрачното си лице.

— Аз едно време бях боксьор! — довърши мисълта си той.

Усмихнах се насила. Облизах с език долната си устна, леко кървяща от здравия тупаник. Какво пък, танто за кукуригу! Поех здравата, мазолеста длан и се изправих.

— Квит сме! Но тук има нещо. Видях някаква сянка там, горе!

Веско се огледа. Повярва ми.

— Егати Витошата. Като че ли сме в делтата на Амазонка!

Впечатлих се от енциклопедичността на знанията му. Сигурно си падаше по «Минута е много» или «Стани богат». Въпреки че, с неговата професия, най вероятно да бе фен на «Риск печели — риск губи».

— Имам чувството, че не сме на Витоша, Веско. Такива гори там няма. Пък и, за половин час спускане, отдавна трябваше да сме на околовръстното…

— Айде де, да не искаш да кажеш, че сме преминали през Портал на Времето и Пространството?! Че сме се озовали в друг свят?

Останах изумен. Такива понятия не можеш да прочетеш в «Нощен Труд». Любувайки се на обърканата ми физиономия, Веско иронично поясни:

— Издател съм на фантастика, мой човек! И редактирам книгите. Работя като такси, за да живея!

Че от издаване на фантастични романи не може да се живее, ми беше повече от ясно. По принцип книгата отдавна бе изпаднала от прокъсаната потребителска кошница на българина.

— Нелепо е да се твърди подобно нещо. И все пак…

Протяжен вой прекъсна думите ми. В мрачния лес, минути преди тъмнината да погълне света, подобен звук действаше доста отрезвяваща на психиката:

— Мамка му. Защо не взех манивелата от багажника! — тюхкаше се злополучният издател на фантастика.

— Остави манивелите. Да намерим закътано место и за пренощуваме. Утре ще търсим изход…

— Ама аз… Ани ще ме чака за вечеря… Поне една жица… — отчаянието на Веско бе искрено.

Светна ми пред очите. Бързо, с почти истерично движение извадих мобифона си и натиснах копчето за осветяване на дисплея. Индикаторът за батерията показваше, че зарядът е наред. Но нямаше и грам чуваемост!

— Пробвай на 45 66 91 — обади се спътникът ми. — С 02 отпред! И дай да обясня…

Набрах номера. Не се чу дори сигнал от оператора. Подадох апарата на Веско. След неколкократни опити таксиджията ми върна телефона.

— Антика. Жалко, че ми изключиха GSM-а. Нема кинти за плащане, брато!

— Тук и мобифон трябва да има пълно покритие! — засегнах се на техника аз. — А тази «антика» работи навсякъде!

— Ама сега — нъц! — ухили се Веско. Явната невъзможност да предупреди за закъснението си страховитата Ани възвърна самочувствието му. Познавах добре този синдром. Мъж под чехъл! Добре, че съм разведен!

— Хайде да си намерим удобно место за лагер — подкани ме Веско. — Като малък доста си падах по излети.

Затътрихме се по пътечката надолу. Все се надявах, че гората внезапно ще свърши и ще видим околовръстното шосе. Но, вместо това, започнахме да се изкачваме по стръмен скат. На всичкото отгоре, попаднахме на кръстопът, където пътя се разтрояваше.

— Ако тръгнеш наляво, ще загинеш. Ако тръгнеш надясно, може и да оцелееш. Ако тръгнеш в средата, ще се ожениш! — издекламира Веско откъс от приказката за Косчей Безсмъртни.

— Ти вече си се оженил, момко! — скастрих го аз. — Не знаех, че издаваш и приказки.

— Тях ги чета на двегодишната си дъщеря — засмя се Веско. Подейства ми успокоително. Имах добър другар за подобно изпитание.

— Накъде?

— Все едно. Всички пътища водят за Рим!

Писна ми от клишета и цитати. Приготвих се да го фрасна отново, ама си спомних за тежките му юмруци и боксьорско минало.

— Тогава — в средата. Ти може да си женен, ама аз съм ерген!

* * *

Огънят пукаше весело и огряваше с игривите си пламъци входа и стените на пещерата, където бяхме намерили убежище. Запалката на Веско, малко сух мъх и наръч клани бяха направили чудо и сега се греехме на дара на Прометей.

— Като стане жар, ще опечем онези кестени, дето ги събрахме на поляната. Ще си направим пир с винцето.

Бях забравил в суматохата за бутилката шардоне, която трябваше да трасира пътя ми към леглото на Хубавото Наде. Герберите бяха останали в таксито, но тумбестото шише беше останало в джоба на сакото ми и сега се усмихваше, опряно на каменната стена. Не обичах алкохол, но предложението на Веско бе толкова примамливо, че устата ми се напълни със слюнка.

— Падаш си по готвенето, приятелю?

— Не съвсем. Ани готви фантастично. Но когато бях ерген… — мечтателните очи на Веско се навлажниха при тези тъй сладки спомени.

— Жена ти трябва да е голям цербер?