«Фи-фоб, духът закрилник»

Карл Май

Фи-фоб, духът закрилник

На източния бряг на Пямела, ръкав на Айръуейди (Иравади), се издигаше една прочута индийска смокиня. Дървото имаше далеч над сто големи и около петстотин по-малки ствола. В сянката му вирееха лъскави лаврови и клонести миртови видове редом с широколисти банани и дългоценен бамбук с изящни метлички по върховете. Пъргави маймуни и шарени катерички се гонеха нагоре-надолу по въздушните корени на индийската смокиня и увивната растителност на палмата ротанг, а разкошните птици на Индия гнездяха с хиляди из широкия листат свод.

Под него лагеруваше и едно много смесено човешко общество. Имаше двама англичани — мистър Фелпс и мистър Шауър, по-нататък един китайски търговец на име Фи, един Дао-пунг-кхао и един Дао-пунг-дам, сиреч един «белокоремест» и един «чернокоремест» жител на Лаос, двама кадуни и накрая двама местни бирманци пегу.

Фи, китаецът, беше препасал две стари саби и си бе прикачил за пред компанията званието «чунг-фу», тоест «старши лейтенант», и се бе нагърбил с ролята на преводач между англичаните и индокитайците. Въпреки сабите си той беше голям безмълвец.

Туземните жители ходеха боси и не носеха нищо друго освен тънки роби с дълги ръкави. Двамата лаосци пък имаха само лангути — парче памучен плат, увит около хълбоците им. Всички бяха въоръжени с изработваните в страната качински кремъклийки.

Компанията тъкмо се бе заела с яденето, което се състоеше само от печена риба. Същевременно се водеше разговор, чиято тема явно бе много занимателна, тъй като всеки се стараеше да крещи, колкото му глас държи, а китайският чунг-фу дрънкаше ужасно с дългите си саби. Само англичаните мълчаха, защото мистър Фелпс имаше половин риба в устата си, а мистър Шауър напразно опитваше да се добере до една безсрамна рибешка кост, промъкнала се дълбоко в гърлото му.

— Тин шат квай тин, ти шат квай ти ^[1] — извика китаецът. — Аз произхождам от Пат-фай, Осемте прочути племена, и не се страхувам! Щом чу-киа-чин, жрецът, каза, че манг-тхрас са извършили злото деяние, то това деяние ще се върне при тях! Те ще получат своето наказание и ще върнат плячката.

— Да — пригласи Лао-пунг-кхао, белокореместият лаосец. — Моят фи-фоб каза истината. Той никога не ме е лъгал. Манг-тхрас са крадците. Те трябва да върнат часовника…

— … и да изтърпят наказанието си, повелих аз — вметна китаецът. — Ако потеглим сега, след един час ще бъдем при тях. Аз съм бил яо-чанг-ти ^[2] и умея да се оправям с такива мошеници. Та-канг, Пъкълът, е твърде добър за тях. Аз ще им дам един предвкус за него. Те ще опитат ужасната пръчка!

Той стана и отряза няколко кухи стебла от растящите наоколо ротанг и ги затъкна в колана до сабите.

Предната вечер англичаните бяха посетени от няколко туземци от племето манг-тхра, които желаеха да разменят плодове срещу тютюн. Размяната се състоя, но когато манг-тхрас си тръгнаха, мистър Шауър установи липсата на скъпоценния си часовник, който имаше ни повече, ни по-малко от шест различни циферблата и се навиваше веднъж на читиринайсет дена. Всяко търсене се оказа напусто и ето как бе решено да повикат от близкото селище на пегу един бонз, който да говори с фи-фоб на белокореместия лао.

Всеки индокитаец от племето дао притежава фи-фоб, домашен дух закрилник, който носи със себе си при пътуване. Духът може да обитава какъв да е предмет и да отговаря на всякакъв въпрос, отправян му от неговия повереник чрез някой бонз или кхру ^[3].

Духът закрилник на Лао-пунг-кхао, изглежда, беше душата на някое мезозойско влечуго, защото обитаваше едно празно крокодилско яйце, което белокореместият беше провесил на една връв около врата си. Бонзът беше поискал да го въведат в нещата и се бе отдалечил за кратко с яйцето. После съобщи срещу заплащане от половин тикал ^[4], фи-фоб го бил уведомил, че манг-тхрас са крадците. По особеното настояване на китаеца компанията на утрото бе потеглила да намери мошениците и да ги накара да върнат грабежа. Двамата англичани тайно се подсмиваха на тази история с духа, но също мислеха, че часовникът може да се намира единствено при манг-тхрас и следователно проявиха готовност да ги навестят.

Ето че приключиха с храненето. Мистър Фелпс беше погълнал благополучно половината риба, а мистър Шауър също така щастливо бе извадил рибешката кост отново на бял свят. Потеглиха.

Отпред крачеше китаецът в качеството си на чунг-фу. Следваха го англичаните, а зад тях кретаха другите в гъши марш. Вървенето в редица се налагаше от затрудняващата движението буйна растителност.

Скоро гората на индийската смокиня лежеше зад тях. Сега се движеха между стройни палми, тамаринди и отрупани с цвят памукови дървета. Под рехавия сенник на папаята ярко блестяха пъстрите цветове на хибискуса и дори дивата бенгалска роза се бе поселила тук. На местата, където почвата бе по-суха, цъфтяха карамфилови дървета, наричани тук дарахс, и исполински видове димар, доставящи лак и гуми, протягаха нависоко върхари.

Компанията тъкмо бе прекосила един бананов гъсталак и насреща й се зададоха четирима мъже. Предният от тях беше с почти бял цвят и носеше облеклото на хоей-хоей, другите трима бяха туземни жители. «Хоей-хоей» са наричани там мюсюлманите, които са многобройни и често въртят доходна търговия. Едва съгледал мюсюлманина, китаецът се провикна много вежливо:

— Чинг чинг! ^[5]

Онзи спря, погледна го с учудване и презрение и отговори:

— Ти тук, Се-пен-тзе, Син на плитката? Има ли изобщо местност, която да е сигурна от теб?

И обръщайки се към англичаните, чиито костюми издаваха към кой народ принадлежи, продължи на английски:

— Този човек беше бирник, но понеже задържаше данъците за себе си, бе принуден да бяга. Сега е навсякъде и се занимава с всички, което не е честно. Ако сте го наели за водач и преводач, внимавайте за джобовете си! От неговите пръсти нищо не е сигурно.

«Старши лейтенантът» понечи да се защити, ала бе сръган в ребрата от кремъклийката на хоей по такъв начин, че отскочи чак до последния пегу-бирманец.

Мистър Шауър вдигна ръка за поздрав и каза:

— Well, сър, моят часовник изчезна!

— Тъй! Накъде се запиля!

— При манг-тхрас, както каза фи-фоб.

— Разкажете, моля!

Мистър Шауъп представи нещата. Хоей го изслуша внимателно и обръщайки се към китаеца, каза:

— Аз идвам тъкмо от манг-тхрас. Колибата им се намира там зад дърветата джунатил. От тях чух, че вчера са били при вас, и съм убеден, че те са ви окрали. Сега ще се върна и ще търся заедно с вас. Горко им, ако намерим часовника!

— Имаш право, твое превъзходителство Куо-Нган! — отговори зарадван «бившият бирник». — Аз вече отрязах пръчки, с които ще подкрепя мъдрите приказки на фи-фоб.

Той показа пръчките от ротанг, които носеше. Хоей се изсмя късо и изрази съгласие:

— Това е добре! Аз повече от теб ще се погрижа да не влезе носенето ти напразно. А сега напред!

Подсилената колона се раздвижи отново, начело с тримата придружители на хоей. Този обаче закрачи последен зад китаеца.

Когато малкото шествие отмина дърветата дхунатил, теренът пропадна почти отвесно в дълбока цепнатина, през която бе легнал като естествен мост стволът на едно могъщо дърво гурджун, обрасло с каква ли не пълзяща растителност. От другата страна извисяваше чадъра си от перести жилести листа едно исполинско дърво вудоил, под което се намираше жалката колиба на манг-тхрас. Жителите стояха на открито под един навес.

Тримата спътници на хоей изтичаха бързо като котки по прилегналия дървесен ствол. Двамата достопочтени англичани и тлъстите лаосци ги последваха по-бавно и по-предпазливо, макар стволът да бе толкова дебел, че няколко души спокойно можеха да вървят един до друг. Другите се позабавиха с преминаването, и то заради един привидно вежлив спор между хоей и китаеца. Вторият искаше да пусне първия да мине напред, но този настояваше да бъде последен. Той сигурно си имаше нещо наум и наблюдаваше със зорко око всяко движение на «събирача на данъци».