«Тайната на Шефака»

Карл Май

Тайната на Шефака

— Ходех т’авес-шкех; аалейк саллим, у раххмехт Аллах ^[1]!

Мелеф, предводителят на кюрдите ширвани, на когото изрекох тези прощални думи, ми подаде ръка от своя бял кон. Рядката му брада потрепваше около тесните устни, а в ъгълчетата на очите му се бяха образували ситни бръчици, които толкова малко ми харесваха.

— Ас колихме тах; бу калмехта та зиух такзихр накехм; атина та, Аншиаллах, кхериа ^[2]

Стисна ми ръката и с един кос поглед каза на придружителите си, че сега и те трябва да се сбогуват.

— Ходех шголетах раст инит ^[3] Ходех ес-ш тях рашибитх ^[4] Ходех даулета та мазен бекет ^[5]  Саллам аллейк, яхримен ахзис ^[6]

Тези и други подобни викове прозвучаха около мен, докато двайсетина ръце се мъчеха да раздрусат десницата ми. Беше наречието курманджи и труден като него ми се видя характерът на тези кюрди по време на четиридневното ми пребиваване при тях. Бях радостен, че съм успял да се измъкна читав, и поради това правех всичко възможно да съкратя сбогуването.

Подадох ръка в кръга наоколо. Моят хаджи Халеф също го стори и после препуснахме, придружени от един ездач, който трябваше да ни отведе по най-добрия път през Бююкзаб до горните себари-кюрди.

Водачът беше причудливо облечен. По червената му кухлик