«Кюрдският кръст»

Карл Май

Кюрдският кръст

1. Фатима Мариях

— Ти си побъркан, ефенди, десет пъти побъркан сто пъти побъркан и никой не може да те изцери, ако си останеш на намерението. Вдовица ли искаш да направиш моята жена и сираци децата ми? Трябва ли и твоите жени и деца да се задушат в талази от сълзи и се удавят във водите на горестта? Ако настояваш да следваме и по-нататък тази река на нещастието, след късо време ще бъдем погребани в търбусите на лешояди, чакали и хиени.

— Аз нямам много жени, нито деца — обясних на говорещия. — Така че за мен няма кой да тъжи.

— Аллахи, валлахи, таллахи! Ако теб няма кой да те оплаче, то това хич не е причина да допусна моята душа да отлети и да бъде оплаквана! Знаеш, че съм дързък мъж, ама да тръгна към тия кюрди, е все едно да се втурна направо в пастта на сигурната смърт.

— Тогава остани, бъзливецо! — извика гневно моят дребен, мил хаджи Халеф Омар. — Ти си син на страха и внук на малодушието. Наричаш се дързък, ала сърцето ти се кандилка от ужас в тялото, когато понечим да се отклоним и на крачка от широкия друм. Беше ни присаден за да ни закриляш, а пък тракаш зъби от уплах, колчем мернеш някоя чужда кремъклийка. Засрами се! Хайде, сихди да си продължим ездата и да оставим тук тоя дядо на страхливостта!

В Кернук бях с Халеф гост на мютесарифа, който се отнесе много радушно с нас и на тръгване ни натрапи един гаваз. Аз нямах никакво желание, наистина да се ангажирам с един такъв «закрилник», защото никога не пътувам като някои други и предварително знаех, че ще имам задачата да бъда закрилник на нашия закрилник но мютесарифът заяви, че без гавазин съм изгубен при кюрдите. Той дълго настояваше, докато накрая казах «да» само за да не се покажа неблагодарен.

Каквото бях предвидил, стана. Касем, така се казваше гавазът, се прояви като страхлив човек, който при това едва се оправяше в Кюрдистан. Ако не говорех така добре наречията заса и курманджи, щеше да се наложи да се откажем от по-нататъшната си езда. За щастие придружителят ни притежаваше едно качество което компенсираше споменатите недостатъци. Той имаше добро сърце и приемаше толкова спокойно усмихнат упреците, с които моят хаджия го обсипваше от време на време, сякаш не се отнасяха за него.

От Керкук бяхме отишли в Сюлейманийе, оттам яздихме до Ревандуз и сега възнамерявахме да се прехвърлим на персийска територия, за да отидем до езерото Урмия. Нашият гаваз ни предложи да яздим за тази цел покрай Сави, главния ръкав на Бююкзаб. Но тъй като това бе обиколен път, аз настоях да следваме малката рекичка Зидака, която по-бързо щеше да ни преведе през границата. Касем обаче се възпротиви, защото се страхуваше от кюрдите кхоснаф, които по онова време се бяха установили край бреговете на Зидака. Вярно тези кюрди се ползват с лошата слава на големи фанатици и разбойници, но понеже всички неуседнали кюрди са повече или по-малко такива, смятах намерението си за правилно и това бе причината да чуя от него цитираната в началото реч. Хаджи Халеф, както споменах, бе съгласен с мен. Той му изтъкна неговата страхливост и насочи коня си надясно — в тази посока течеше Зидака. Аз сторих същото и ето как гавазът волю-неволю трябваше да ни последва, но не и без да надигне протеста:

— Вие ще търчите към гибелта си, ако не се вслушате в моя глас. Аз познавам разбойниците кхоснаф. Те дори помежду си живеят във вечно кръвно отмъщение. Делят се на две подразделения — мир махмадли и мир юсуфи, първото от които пасе стадата си отляво на реката а второто — отдясно. Двете племена живеят в постоянна вражда. Но когато се касае да убият някой чужденец за грабеж, те се държат наедно. Обръщайте, обръщайте конете, защото при тях цялата ми власт не важи!

— Не говори за властта си! — изсмя се Халеф — Властта на твоя мютесариф не се простира над дивите кюрди. Те не се боят дори от падишаха. Каква власт претендираш значи да притежаваш? Та на теб не се подчиняват даже в Керкук. Твоята воля е като тази на комара, когото мога да издухам с дъха си надалеч от мен.

Аз търпях Касем като безполезна висулка и си мълчах, когато Халеф се дърлеше с него. Затова и сега не се обаждах. Бедният дявол и бездруго не можеше да бъде по-различен от това, което си беше.

Бяхме напуснали Реваднуз рано сутринта, а сега беше вече следобед. Докато следвахме рекичката, не мислете, че яздехме по утъпкан път. Такъв нямаше. Нашите коне вървяха повече по чакъла, останал по двата бряга от пролетното прииждане на водата. Непосредствено с него граничеше гъста дъбова гора, изкачваща се стръмно по височините от двете страни. Ездата беше напрегната за животните, но по-късно долината на реката се разшири. Тук растеше сочна ливадна трева, по която конете вървяха на по-меко. Тук и там между гората и водата се срещаше някой храсталак, през който трябваше да се провираме.

Яздех с Халеф отпред. Касем ни следваше на известно разстояние. Той правеше много угрижена физиономия. Но тъй като не забелязвах в тревата следи от хора или добитък, смятах засега една среща с кюрди изключена. Заблуждавах се, понеже не вземах под внимание обстоятелството, че двете племена, живеещи разделено от двете страни на реката, се намираха във вражда помежду си. А враждуващи племена при всички случаи отстоят на по-голямо разстояние, отколкото възлизаше ширината на малката рекичка. Впоследствие действително видях, че мир махмалли и мир юсуфи се пазеха да подкарват стадата си към речната долина. Те бяха установили своите биваци в гората и настаняваха добитъка по поляни, където лесно можеше да бъде надзираван.

Тъкмо яздехме пак пред един такъв гъсталак, когато чухме на известно разстояние пред нас да се вика за помощ. Беше женски глас. Сметнах, че някой се намира в опасност, и бързо подкарах врания си жребец през храстите. Халеф ме последва по петите. Виждайки това, Касем, който също бе чул вика за помощ, обузда своето животно и ни подвикна страхливо:

— Спрете! Ефенди, настоятелно те моля да останем скрити тук в шубрака! Оставете да вика там който си ще! Който се подхвърля на опасност, него тя ще изяде барабар с кожата и космите.

Напълно естествено аз не зачетох предупреждението и продължих да яздя. Виковете станаха по-тревожни, приближаваха. Когато стигнах края на храсталака, видях да се простира пред мен по отсамния бряг дълга и тясна ливада, ограничена отдясно от реката, отляво от обраслото с гора възвишение и отпред от подобен шубрак като този зад мен. Равнината беше може би осемстотин крачки дълга и по нея с всички сили тичаше насам една женска фигура, викайки постоянно за помощ, сякаш беше преследвана от някакво същество. И все пак, докъдето погледът ми стигаше, такова не се виждаше.

Жената беше излязла от отвъдните храсти и се бе отдалечила от тях на около сто и петдесет крачки. Страхът я бе тласнал изпървом право напред. Сега се насочи към реката, за да я остави между себе си и намиращата се подире й опасност. Но ето че видя мен и Халеф и рязко се отклони пак в предишната си посока, сиреч се затича право към нас. Касем бе дръзнал да стигне края на гъсталака. Сега извика ухилено:

— Аллах! Тая жена е шантава. Крещи за помощ, а пък не се намира в опасност.

Но още в следващия миг се оказа, че виковете й не са били безпричинни, защото от растящия зад нея шубрак се изстреля едно куче, зад него още едно и още едно. Бяха исполински сиви кюрдски хрътки от породата, наричана от кюрдите таси. Едно такова куче има височината на теле, притежава лош нюх наистина, но веднъж насочено по следа, не я губи и е приучено да разкъсва гърлото на преследвания. Жената следователно се намираше в извънредно голяма опасност. Настигнеха ли я кучетата, свършено бе с живота й. Те идваха с големи скокове. Трябваше да й помогна и препуснах към нея.

— Стой, спри! Спри, в името на Аллах! Кучетата ще те смъкнат от коня и ще те разкъсат! — закрещя подире ми Хасем.

Не му обърнах внимание, а продължих да яздя, за да намаля разстоянието и да имам сигурен изстрел. После спрях и се заех с карабината. Когато я насочих, моят арап застина като зид. Знаеше, че се каня да стрелям, и че не трябва да мърда. Три бързо дадени един след друг изстрела и кучетата, които така хубаво имах на мушка, се търколиха в тревата. А жената продължи да тича. Препуснах с Халеф насреща й и когато почти я достигнах, й викнах:

— Спри! Ти си спасена. Кучетата са мъртви! Послужих си с наречието курманджи, което сигурно беше нейното, защото ме разбра, спря посред бяг, погледна назад и като видя лежащите кучета, извика:

— Гхайне Ходех кес нехкахне! ^[1] Той ме спаси. Хвала и слава на него!