Карл Май
Стейкман
1. Пустинята на смъртта
Между Тексас, Ню Мексико, Индианската територия и проточилите се на североизток Озърк се простира обширен район, който е не по-малко страшен от азиатската Гоби или африканската Сахара. Нито едно дърво, нито един-единствен храст не се изпречват пред човешкия поглед. Никакъв хълм, нито каквото и да е по-значително възвишение не прекъсва безжизнената еднообразна равнина. Няма извор, за да освежи пресъхналия ти език и да те избави от гибел, която е неизбежна за всеки, който се отклони от вярната посока и изгуби пътя, водещ към планините или към някоя от зелените прерии. Пясък, пясък и пак пясък и само нарядко смелият ловец, дръзнал да навлезе в тази пустош, се натъква на късче земя, където някой краткотраен дъжд е предизвикал появата на оскъдна и немощна растителност. Но кракът на странника избягва тези полета, покрити с твърди, бодливи кактуси, понеже острите им бодли ще наранят и него, и коня му, а самите растения едва ли съдържат и няколко капки сок, който да може да освежи пламналия език и пресъхналата уста.
И все пак тук-там и през тази пустиня минават пътища — било към Санта Фе, било към потоците, изворите и златните находища на Скалистите планини, или пък на юг през Рио Гранде към богатото Мексико. Но всъщност това не са истински пътища, каквито осигурява цивилизацията за нуждите на транспорта, а онова, което там се нарича път, е дълга редица от сухи пръти или колове, забодени нарядко в пясъка, за да обозначат вярната посока, която трябва да следват бавно влачещите се кервани от волски каруци или по-бързите трапери и скватери. Тежко и горко на пътника, ако се отклони от тези пътеуказатели, от които идва и името на онази югозападна част от Северна Америка — Ляно Естакадо, — или ако те са преместени от дивите индиански орди или разбойническите бели банди, за да се заблудят непознаващите тамошните местности хора. Тогава те са загубени!…
Пустинята се бе ширнала надалеч като безбрежен океан. Слънцето сипеше жар върху земята, а над нажежения пясък трептеше мараня, която заслепяваше очите и им причиняваше болки. Сред безутешната пустош се виждаха пет живи същества — един ездач, неговият кон и три лешояда, които се рееха високо във въздуха, сякаш само чакаха мига, когато и кон, и ездач щяха да рухнат от пълно изтощение и да станат лесна плячка за тях. Та нали вече втори ден следваха конника, а тези животни, изглежда, инстинктивно чувстваха, че човекът вече не бе в състояние да понася лишенията на това пътуване.
Самотният ездач в Ляно беше все още млад човек на около двайсет и шест години. Носеше обичайното облекло на прерийните ловци — кожена ловна риза, украсена с ресни, също такива легинси, както и мокасини. На главата му имаше касторена шапка, чийто цвят и форма издаваха, че собственикът й от доста време не беше влизал в допир с цивилизацията. Бледото му изнурено лице, помътеният, втренчен в една точка поглед, сплъстената му рошава коса, както и пръстите, стиснали конвулсивно пушката, свидетелстваха, че едва ли вече бе в състояние да противостои на жаждата, лишенията и умората от това ужасно пътуване.
Не по-малко изтощен беше и конят му. Очевидно бе уловен и отмъкнат от стадото му мустанг, който само преди няколко дни вероятно бе притежавал смелост, бодрост и издръжливост дори в излишък, но сега бе напълно рухнал и силите му бяха съвсем изцедени. Сухият му език висеше от озъбената муцуна, очите му бяха кръвясали, а краката му механично продължаваха бавно да се влачат през дълбокия пясък.
И така беше от дни. Младият човек беше тръгнал от Санта Фе с група уестмани, за да се прехвърли през планините Озърк и да достигне Арканзас, но ги нападна отряд команчи и трябваше да благодари само на коня си, че единствен успя да се изплъзне от индианците. Те го бяха преследвали навътре в пустинята, където иначе едва ли някога би посмял да навлезе съвсем сам.
Коловете, обозначаващи пътя, бяха изчезнали още от сутринта на миналия ден и младият човек не разполагаше с други пътеуказатели, освен със своя компас и звездите на небето. От три дни беше останал без капка вода. С отчаян поглед следеше лешоядите, които се спускаха все по-ниско, колкото по-бавни и по-несигурни ставаха движенията на изтощения му кон.
Най-накрая животното спря и нищо повече не бе в състояние да го помръдне от мястото му. Цялото му тяло трепереше и съществуваше опасност при първото принудително усилие да рухне на земята.
— Значи дотук беше всичко! — промърмори младежът на немски. — Нима вече няма никакво спасение за теб и за мен, мое храбро конче?
Канеше се да слезе от седлото, когато поведението на коня му направи впечатление. Изглежда, треперенето на тялото му се дължеше както на изтощение, така и на страх. Отпуснатите му ноздри се бяха разширили и в този момент животното вдигна глава и изпръхтя така, както истинските прерийни коне издават близостта на някакво опасно или враждебно настроено същество.
Ездачът извади бинокъла си, за да се огледа по-внимателно наоколо, и забеляза, че лешоядите не кръжаха вече над главата му, а се бяха спуснали ниско и се готвеха да кацнат по-нататък, на запад от него. Там той съзря няколко неподвижни точки и ръката му неволно посегна към ножа. Но веднага си каза, че в положението, в което се намираше, не можеше да очаква от някое човешко същество нещо по-лошо, от това, което и бездруго щеше да го сполети. А може би бяха животни, Не беше изключено едната от точките да е умиращо животно, а другите само да изчакват смъртта му, за да го разкъсат. Младият човек слезе от седлото, хвана юздите и влачейки крака, бавно се помъкна напред. От време на време вдигаше далекогледа към очите си и така най-сетне видя, че на земята лежеше някакъв мъж, на известно разстояние от него бяха накацали лешояди, а до тях седяха и няколко койоти. Сигурно човекът бе още жив, иначе животните отдавна да се бяха нахвърлили върху него.
Студени тръпки на ужас разтърсиха младежа. Пред очите си той видя собствената си участ, ако в най-скоро време не дойдеше отнякъде спасение.
— Кой ли може да е този нещастник? Дали е ловец? Къде ли е конят му? Те сигурно ще го разкъсат, а кръвта му…
Младият човек млъкна. При последната дума му хрумна една мисъл. После промълви сам на себе си:
— Не, няма да се докопат до нашата кръв, но тяхната ще ни избави от смърт!
Той даде обичайния знак на коня си да легне на земята. Животното се подчини. После младежът се приведе и започна да се промъква към койотите. Щом разбра, че са го забелязали, от ласото си направи двойна примка и с помощта на ножа си я закрепи здраво в пясъка, сложи няколко парчета сушено бизонско месо, което беше взел от чувалчето с провизии, оттегли се малко назад и залегна на земята.
При появяването му животните се оттеглиха бавно и колебливо от тъй желаната плячка. Но след като остана да лежи на пясъка неподвижно и безмълвно, те започнаха да се примъкват с подвити опашки и жадно изплезени езици, за да огледат по-отблизо новата си жертва. Ала щом първият койот достигна примката, надуши примамката и с небивала стръв я захапа. В следващата секунда се хвана в капана. Разнесоха се два изстрела. Уловеното в примката животно, както и най-близкото до него, паднаха на земята. Ловецът светкавично скочи на крака и се затича към тях. Умората му изведнъж изчезна. Ножът му преряза артериите на единия койот и устните му жадно засмукаха топлата сладникава течност, от която при други обстоятелства би изпитал голямо отвращение. После се втурна към коня си, бързо откачи чашата за вода от ремъка, напълни я с кръв, отправи се към падналия човек, който бе дошъл на себе си от двата гърмежа, и му я подаде да пие.
— Вода! — простена нещастникът.
Топлото «питие» незабавно вля живителни сили в кажи-речи вече безжизненото му тяло. Той се надигна, седна и учудено погледна своя спасител.
— Ох, сър, това ми се отрази добре! Дай ми още една глътка! Младежът побърза да се върне при койотите и му донесе остатъка от кръвта им.
— Thank you, сър! Мислех си, че вече съм застанал пред вратите на рая. Тези зверове сигурно щяха да ме разкъсат, ако не им беше развалил апетита!
— И аз бях на крачка от същата участ, но ми мина през ума, че ще е по-добре те да ми дадат кръвта си, отколкото аз на тях месото си.
— Well! Всъщност това е отвратително питие, но едва ли е могло да ти хрумне нещо по-добро. Твоята идея помогна и на мен, е, вярно, че няма да е задълго, но…
Той млъкна, засенчи очите си с ръка и се взря в едно малко леко облаче, което забеляза на хоризонта.
Комментарии к книге «Стейкман», Карл Май
Всего 0 комментариев