«Разбойнически керван»

Карл Май

Разбойнически керван

Първа глава

Джесар Бей, удушвача на хора

Африка!

Поздравявам те, страна на тайните! На благороден жребец и на бързонога камила ще яздя по твоите голи пусти степи, ще прекося твоята жарка Хамада (Част от Сахара, покрита с едри камъни. Б. пр.), ще се разхождам под сянката на твоите палми, ще гледам твоите миражи и в някой зелен оазис ще мисля за миналото ти, ще тъгувам за настоящето ти и ще мечтая за бъдещето ти.

Поздравявам те, страна на знойното слънце, на тропическия пулс и на необятните простори! В ледения север чувствах топлината ти, вслушвах се в прекрасния свят на твоите приказки, долавях далечното шумолене на палмите, които твоята завладяваща природа издига към небето. По твоите степи с тътен летят вълните на скокливата антилопа, хипопотамът блажено плава в дълбоката вода, гората се тресе под тежките стъпки на слона и на носорога, в тинята се валя крокодилът, а между храстите на трънливата мимоза похърква спящият лъв. И да са били вързани краката ми, душата ми е искала да полети към теб. Там гърмят пушките на бурите, чуват се ударите на хотентотските и кафърските копия в щитовете, черни човешки фигури се гърчат в жестока борба, дрънчат вериги, плачат роби, тежко натоварен керван се е проточил на изток, ала корабът се е устремил на запад.

В самотния дуар (Село. Б. пр.) ехти оглушителният хор на харирите (Музиканти. Б. нем. изд.), от високото минаре мюезинът призовава към молитва, синовете на пустинята обръщат поглед към слънчевия изгрев, а джелабът мелодично припява своето смирено «лубека Аллах хюмех — аз съм тук, о, мой Боже»!

Поздравявам те, страна на моите копнежи! Сега най-после виждам как твоят бряг приветливо ми маха, вдишвам чистия ти въздух и се потапям в сладкия дъх на твоите благоухания. Твоите езици не са ми чужди и все пак не ме посреща нито едно приятелско усмихнато лице, и нито една ръка не се протяга да стисне моята, но откъм зеления бряг ми кимат короните на палмите, а грейналите под слънчевата светлина хълмове сякаш дружески ме поздравяват със своето «хабакек» — бъди ни добре дошъл, о чужденецо!…

Отвъд океана в «Далечния запад» се бях срещнал с един човек, който също като мен, само от любов към приключенията, беше дръзнал съвсем сам да навлезе в «мрачните и кървави поля» на индианската територия и във всички преживени опасности той си беше останал мой верен приятел. Сър Емери Ботуел беше рядко срещан човек — горд, благороден, хладнокръвен, мълчалив, съобразителен, смелостта му стигаше до дързост, беше силен борец, сръчен фехтовач, безпогрешен стрелец, а ако веднъж сърцето му се бе отворило за приятелски чувства, той бе способен на безусловна жертвоготовност.

Редом с тези многобройни положителни качества добрият сър Емери си имаше някои дребни чудатости, които веднага го бележеха като англосаксонец и дори бяха в състояние да отблъснат някой непознат човек. Но мен те никак не ме смущаваха, напротив, често ми бяха доставяли тайно съвсем невинно удоволствие и накрая се бяхме разделили в Ню Орлиънс като най-добри приятели. Бяхме си обещали отново да се срещнем. И тази среща трябваше да се състои в… Африка!

Решението ни да изберем Алжир не беше взето без основателна причина. Моят доблестен Ботуел беше също като мен онова, което хората обикновено наричат «скитник по света». Кажи-речи беше обиколил всички най-затънтени краища на земното кълбо, но от Африка беше виждал само Капщат на юг и на север тъй наречения «Гарб», както арабите са назовали крайбрежието от Мароко до Триполи. Съвсем естествено беше желанието му да опознае и вътрешността на този континент, и то преди всичко Сахара и Судан. После се канеше през Дар Фур и Кордофан по Нил отново да се върне към цивилизацията. В Алжир живееше негов роднина, вуйчо, при когото преди години беше пребивавал по-продължително време, за да изучи арабски език. Този човек беше французин, казваше се Латреомон и беше управител на търговска къща, която поддържаше твърде плодоносни връзки със Судан. Бяхме се уговорили да се срещнем при него.

Що се отнася до мен, аз вече от години имах особена слабост към арабския и се бях занимавал с него. Нашето съвместно скитане из прериите ни беше дало чудесната възможност взаимно да се упражняваме в този език и затова се качих на борда на парахода «Вулкан», собственост на спедиторска фирма «Империал», в Марсилия с успокоителното убеждение, че няма да ми е никак трудно да се разбирам с децата на Сахара на техния роден език.

Както всички други хора, така и ние имахме представа за Африка като за страна на велики, все още неразгадани тайни, които щяха да ни предложат предостатъчно забележителни неща, а навярно и опасни преживявания. Но особено едно нещо ни изпълваше с големи очаквания и въодушевление. Тъй като вече бяхме убивали сиви мечки и бизони, много ни се искаше да опитаме пушките си и в стрелба по черни пантери и лъвове. С чувство, доста наподобяващо ревност, Емери Ботуел беше слушал историите за Жерар, смелия ловец на лъвове, и беше твърдо решил непременно да се сдобие с няколко лъвски кожи с хубави гриви.

Бяха изминали вече три месеца от раздялата ни, но той знаеше приблизителното време на моето пристигане, а и тъй като беше предварително уведомен, че ще дойда със споменатия френски параход, то аз изпитах известно разочарование, когато не го видях нито сред пъстрата тълпа, която очакваше на кея слизането на пътниците, нито сред хората в лодките, втурнали се да посрещнат приятели и познати.

Алжир е разположен на западния бряг на морски залив с формата на полумесец. Градът бе обърнат фронтално към кораба и предлагаше странна, почти призрачна картина. От зеления планински склон надолу към пристанището сякаш втренчено гледа тебеширенобяла компактна маса от сгради без покриви и прозорци, която прилича на варовикова скала, на огромна композиция от гипсови фигури или на огрян от слънцето глетчер. Високо горе, на върха на планината личат укрепленията на императорския форт, а в подножието на възвишенията се проточват зидовете както на крепостта Мерса Еддубен, тъй и редица други бастиони.

По кея се движеха различни групи от хора в бели бурнуси, негри и негърки в много пъстри одежди, жени, загърнати от глава до пети в бели воали или наметки, маври и евреи в турски носии, мелези с какви ли не цветове на кожата, дами и господа в европейски дрехи и френски войници и офицери с всякакви чинове и от всевъзможни военни части.

Оставих багажа си да го откарат в хотел «Париж» на улица Баб ал Уад, самият аз се подкрепих според нуждите си в хотела, а после се отправих към улица Баб Азун, където се намира жилището на Латреомон.

Предадох визитката си и домакинът веднага се появи на прага на работния си кабинет.

— Soyez le bienvenu, (Добре дошли! Б. пр.) монсеньор, но не тук, не тук! Моля, елате с мен, за да ви представя на госпожата и на госпожицата! От доста време ви очакваме с болезнено нетърпение!

Това неочаквано посрещане не можеше да не ме изненада. Мен, непознатия, ме очакваха с болезнено нетърпение?! Защо ли?

Латреомон, дребен подвижен човечец, беше изкачил вече широките мраморни стъпала, преди още да бях оставил и половината от тях зад гърба си. Очевидно по-рано къщата е била дворец на някой богат мюсюлманин и съчетанието между арабската архитектура и френската мебелировка оставяше твърде особено впечатление. След като ме преведоха през луксозно и пищно подредена приемна, накрая попаднах в семейната всекидневна, едно необикновено оказване на чест, което сигурно беше в някаква връзка с болезнено нетърпеливото очакване на моята персона.

Четейки някакъв роман, госпожата седеше на нисък стол. Беше облечена в рокля от черна коприна с европейска кройка. Госпожицата лежеше върху плюшен диван и носеше удобното ориенталско облекло. Широките й копринени шалвари стигаха до глезените, а босите й крака бяха обути в сини пантофи, везани със златни нишки. Гарнитура от фина дантела с втъкана златна и сребърна сърма закриваше врата и гърдите й, а върху нея тя носеше турско елече от кадифе, което бе украсено със скъпи орнаменти и с две редици много ценни копчета. Черната й коса беше сплетена с нанизи от дребни златни монети и перли и беше вързана с кърпа от индийска коприна на сини и розови райета.

При влизането ми двете дами станаха от местата си. Трудно им беше да скрият изненадата си от това нарушаване на етикета от страна на домакина, който допускаше непознат човек да влезе в това помещение без предварително известяване за посещението му. Но веднага щом чуха името ми, неприятната им изненада отстъпи място на нескрита радост.

Госпожата се втурна към мен и ми хвана ръката.

— Какво щастие, монсеньор, че най-после дойдохте! Безграничен беше копнежът ни да ви видим. Е, сега вече можем да сме малко по-спокойни, защото вие ще догоните нашия храбър и доблестен Ботуел и ще му помогнете да намери Рено!