«Шамах»

Карл Май

Шамах

1. Героят на кръвното отмъщение

Всеки посетител на моя дом още със стъпването в коридора се озовава сред необикновени спомени от пътешествия, от които най-напред ще привлече вниманието му едно арабско седло, което ще нароча като същински виновник за настоящия разказ. То е изработено от червено ориенталско кадифе и украсено с богата везба от златна сърма — от така наречения вид «седло за паша», с удобни стремена и онзи ужасяващ тип мундщук, с който човек може да усмири съпротивата и на най-силния кон.

До това седло се добрах чрез моя приятел, богатия юдейско — арабски търговец Мустафа Бустани в Йерусалим, чийто дюкян се намира в Сук ел Бизар. Ако човек тръгне към днешния Харем еш Шериф, той се пада отдясно, където по-рано се е издигал храмът на Соломон. Под юдейски араби трябва да се разбират онези араби на Свещената земя, които в съвместния живот с юдеите полека-лека са забравили завещаната омраза и клонят повече към строгите старозаветни възгледи на «богоизбрания народ» отколкото към мохамеданството. Ставането на християнин при тези хора е по-голям позор отколкото преминаването към юдаизма, но това се отнася само до вътрешния мироглед. В личните или търговски връзки тези разбирания не оказват влияние. Въпреки религиозните различия аз бях приятел на Мустафа Бустани. Когато се намирах в Йерусалим, пазарувах по възможност само от него, но го предпочитах не единствено като търговец, а много повече като човек. Той го знаеше и ми се отплащаше с такава симпатия, че се чувствах притежател на цялото му доверие. Ето защо се отбивах често в дюкяна му и когато нямаше какво да купувам. Тогава седяхме часове наред върху един застлан с килим сандък, пиехме непрекъснато приготвяното от негъра Бем кафе и си бъбрехме по такъв начин, сякаш бяхме братя, които не могат да имат никакви тайни един от друг. В такива часове той допускаше да бъде обезпокояван само от знатни купувачи. Обикновените обслужваше помощникът, на когото можеше да разчита като на себе си. Този помощник се казваше Хабакек — крайно добродушен човек и един от онези майстори магьосници, които умеят да направят всичко, що очите им видят.

Мустафа Бустани беше голям любител на приказките. Но най-много обичаше да слуша или да разказва от онзи вид, в които чудесата или връзката между живи и умрели играят някаква роля. Но в никой случай не беше суеверен в обичайния смисъл на думата, а образован мъж, който освен арабски говореше още турски и персийски и задоволително можеше да се разбира със западноевропейците на френски и английски. По отношение вярата проявяваше достойна за признание търпимост. Но по-рано случаят, изглежда, е бил обратният, защото е имал брат, отблъснат от семейството, понеже приел християнството, и Мустафа Бустани не криеше, че е бил съгласен с това прокуждане. Сега обаче явно разсъждаваше по друг начин. Все пак аз не узнах нищо повече, освен че този брат заминал за Източна Йордания и там се оженил за християнка. Ето защо всички негови опити за помирение били отблъснати. След това се изгубил, ала се знае много добре, че семейните връзки никога не могат да бъдат напълно разкъсани. Към това се добавя и фактът, че «харемът» ^[1] на моя приятел очевидно бе одушевен от по-отстъпчиви възгледи, за които той не можеше изцяло да се затвори.

Харем? Разбира се! Нашето взаимно доверие бе нараснало дотолкова, че не се свеняхме съвсем открито да говорим за неговия и моя харем — тема, забранена на мохамеданина като неприлична. Под моя харем трябваше естествено да се разбира само моята жена. Деца аз нямам. Неговият също се състоеше само от една жена плюс едно единайсетгодишно синче и една черна готвачка. Другата прислуга не се числеше към харема. Синът, носещ многозначителното име Тхар, беше будно момче и по никой начин така муден и прекалено сериозен, както биват описвани у нас ориенталските деца. Той често отиваше от жилището, което не беше във вътрешния град, в дюкяна и ако ме завареше там, не се уморяваше да ме разнищва с най-невероятни въпроси по всичките ми работи в родината. От него научавах всяка новост в харема на баща му, всяко строшено гърне и всяка уловена мишка. В замяна той ме считаше безусловно задължен да го осведомявам за всичките си тайни и горко ми, ако си въобразеше, че в това отношение ми липсва доверие към него!

Тази приятелска връзка между баща, син и мен има за последица да бъда поканен на гости и така ми се отдаде възможност да видя и майката. Това се повтори. Започнах често да прекарвам цялата вечер в къщата на Мустафа Бустани и когато при последното си присъствие се сбогувах, трябваше да обещая при следващото си идване да доведа и жена си.

Nomen et omen. ^[2] В семейството на Мустафа Бустани от отколешни времена било обичай един член да се казва Тхар. Той водел началото си от отдавна отминалото номадско време. Сегашният носител на това име беше момчурлякът и той ден и нощ се стараеше с всички сили да му прави чест. Тхар означава разплата, възмездие, отмъщение, кръвно отмъщение. Това е древният, ужасен закон, поставящ изискването: «Кръв за кръв, око за око, зъб за зъб!» В старите времена той си е имал своите добри страни, при някои диви народи в настоящето може още да си ги има, но при цивилизовани условия е не само осъдителен и наказуем, но и смехотворен. А хлапакът, откак му бе обърнато внимание върху значението на името, се намираше изцяло под влияние на представата, която си бе изградил, че все трябва да крои някакво отмъщение, и ако нямаше за какво, пак ми намираше колая. Всичко, което чуеше и видеше, можеше да послужи като повод за разплата. Но за съжаление никога не срещаше очакваното признание. Съдбата го разбираше погрешно. Вярно, отплатата винаги поемаше по своето чудесно русло, ала накрая правеше някакъв глупав завой и се стоварваше на грешно място, а именно върху самия него, и то там, където най-безболезнено се усещаше, без да навреди на останалите части на тялото. Но това не му пречеше да си остава верен на своето име и неговото предопределение и да почва все отново и отново.

Към тези необходими забележки ще добавя, че пристигнах от Суматра в Египет, за да се срещна там с моята жена. Преведох я през страната на фараоните и Арабската пустиня и сега се намирахме в Обетованата земя. Ден преди туй бяхме пътували от Яфа до Йерусалим. Тук искахме да останем няколко седмици, за да правим излети из околността до Мъртво море, а после да отидем до Дамаск. За целта ни бяха необходими две седла — едно мъжко и едно дамско, и тук се разбира от само себе си, че потърсих моя приятел Мустафа Бустани, за да набавя тази необходимост. Жена ми ме придружи. Той и близките му й бяха познати от моите разкази почти толкова добре колкото на мен самия. Той — като високо образован, според ориенталските схващания, благороден мъж, който вървеше по криви пътища единствено при възпитанието на своето синче; неговата жена — като необикновено живо, мило, добро същество, в което обожествяването на детето се натъкваше на бащата; и накрая самият хлапак, който съчетаваше качествата на родителите по такъв начин, че вземаше веселата, шеговита майка много на сериозно, а сериозния баща на майтап и поради това почти винаги се намираше в положение да обръща наопаки и него, и нея, и целия свят.

Минахме през Яфаската порта за Сук ел Бизар и заварихме Мустафа Бустани на мястото си. Беше зает с обслужването на един клиент, който искаше да си купи нов фес заедно с кърпата за тюрбана, и не ни видя и почете веднага. Посред дюкяна стоеше една камила, която всъщност беше Хабакек, помощникът. Беше застанал на четири крака и нагизден точно като някоя приготвена за тържествено шествие камила. По оглавника бяха накачени звънчета и снопчета пера, по предните крака бяха провесени чанове, страничните, части се състояха от памучна мрежа с пискюли от мъниста, а отзад висеше кози мех за вода, та да не му се налага на човек да жадува в пустинята. Отстрани стоеше Тхар, хлапакът, облечен само в обичайната синя риза, която му достигаше точно до коленете и лактите. Лицето, ръцете и краката му бяха боядисани в тъмнокафяво. Когато влязохме, тъкмо подвикна на клепещия в кафеджийския кът негър Бем:

— Аз съм бедуински шейх и храня камилата си!

И тикна шепа листа от салата латих — търговците ги бяха хвърлили вън и Тхар ги бе събрал — в покорно отворената уста на Хабакек. Той започна да дъвче и преглъща «фуража» по толкова правдив и забавен начин, та наистина да го сметнеше не само за едногърба, а за ясно изразена бактриска камила. Впрочем само от долуизложеното се установи, че това е помощникът Хабакек. Човек не можеше да го разпознае, понеже лицето му беше по такъв начин изрисувано с разни пресечени и напречни щрихи, че напълно чезнеше под тях. Ето защо негърът попита:

— И защо пък си го нашарил?

Тогава прозвуча удивителният отговор:

— Не знаеш ли? Нарисувал съм му козина. Камилата нали е окосмена в лицето!