«От Мурсук до Кайруан»

Карл Май

От Мурсук до Кайруан

Първа глава

Титиду

— Това е немският ефенди, за чието пристигане ми извести моят търговски съдружник в Триполи — каза Манасе бен Ахараб, когато ме представяше на дъщеря си.

Тя ми подаде ръка и отвърна:

— Бъди ни добре дошъл, ефенди. Писмото, което получихме, ни разказа много неща за теб. Узнахме, че си пътувал надлъж и нашир по целия свят и си преживял и научил повече от много други хора. Зарадвах се на посещението ти, защото ние живеем тук твърде уединено и наоколо няма нито един човек, с когото бихме желали да сме приятели. Остани по-дълго в нашия дом, чиято стопанка съм аз! Ще положа усилия да ти хареса у нас.

Девойката беше много красива. Когато баща й ме заведе при нея, тя се надигна от миндерлъка, който опасваше наоколо и четирите стени на стаята и бе покрит с възглавници, облечени в червено кадифе. Тя носеше широки шалвари от бяла коприна, стегнати при нежните й глезени със златни гривни, а около талията ги придържаше светлосин пояс, богато извезан със сърма. Босите й розовеещи се крачета бяха обути в изящни виолетови копринени пантофи. Над кръста беше облечена в тясно елече от тъмносиня коприна, което вместо с копчета се затваряше отпред с помощта на верижка от масивно злато. Гарвановочерната й гъста коса се спускаше заплетена в две дълги тежки плитки. В нея блестяха забити игли с едри сребърни главички, а над челото й се издигаше диадема, изработена от отделни златни елементи с различна големина. На малките й нежни пръсти искряха пръстени с несъмнено много висока стойност. Но не такъв вид богатство е в състояние да ме заплени. Човек може да е богат с опита си, с неопетнената си чест, с образованието си… може да има и много пари, но именно последното богатство е само по себе си с най-малка стойност. Обаче в този случай «външното» богатство се съчетаваше със забележителен израз на възвишеност и достойнство, оставил отпечатъка си върху фините черти на лицето й. А големите й тъмни очи с бадемова форма имаха такъв спокоен, открит и замечтан поглед, който говореше за буден дух и дълбока душевност.

Впрочем Рахел, така се казваше девойката, имаше едва петнайсет години, ала това беше възраст, в която жителките на горещия юг минават вече за развити жени.

От Триполи бях дошъл в Мурсук, главния град на провинция Фезан, и бях отседнал при богатия еврейски търговец Манасе бен Ахараб с най-добри препоръки. Той ме посрещна много гостоприемно и беше категоричен — трябваше да живея в неговия дом и ме прие направо като собствен син. А за мен това означаваше необикновена привилегия, понеже той живееше извънредно уединено, вероятно защото повечето жители на Мурсук са мюсюлмани, а както е известно, за тях евреинът е по-презряно същество и от християнина.

Манасе беше вдовец, а Рахел — единственото му дете. И двамата полагаха големи усилия да направят пребиваването ми в Мурсук по-приятно и така ме гощаваха, както не можех да си представя, че е възможно в този африкански оазис. Тъй като пътешествието ми щеше да ме отведе далеч навътре в пустинята, се видях принуден първо да предприема няколко кратки излета, които постепенно се превърнаха във все по-продължителни преходи, за да привикна на пустинния климат. Всяко мое тръгване на път бе придружавано от загрижено сбогуване, а завръщането ми винаги предизвикваше искрена и непринудена радост.

За да не бъда съвсем сам по време на моите пътешествия, аз си потърсих придружител и Манасе бен Ахараб ми препоръча един от своите слуги на име Али. Той беше млад, около двайсет и три годишен, много полезен човек. Говореше няколко арабски диалекта и нямаше семейство, което да го задържа на определено място. Беше верен, предан и най-важното — честен младеж.

Имаше само един недостатък, но той повече ме забавляваше, отколкото ядосваше. Али беше прочел няколко книги и си въобразяваше, че е много учен човек. Смяташе се и за голям герой и в интерес на истината трябва да отбележа, че действително притежаваше смелост. Вследствие на това свое самомнение той не бе доволен от простичкото си име Али, а както му е обичаят в африканския юг, при всеки що-годе подходящ случай имаше навик да говори за прадедите си и към собственото си име прикачаше и имената на най-близките си предшественици. Така че не се казваше само Али, а Али ал Хаками ибн Садек Камил ал Батал. Колкото по-дълго е подобно арабско име, толкова по-голяма е отредената за собственика му чест. А който не знае имената на прадедите си, не може да бъде почитан. На всичко отгоре Батал означава герой и човек може лесно да си представи какво огромно значение придаваше той на тази последна дума.

Що се отнася до мен, както по време на предишните ми пътешествия из Ориента, така и тук ме наричаха Кара бен Немзи. Кара -звучи приблизително като собственото ми име и означава «чер», а бен Немзи ще рече «син на немците». Аз носех тъмна брада и бях немец, оттам и името.

Последната езда преди окончателното ми отпътуване смятах да предприема към Уади Кояр. Това бе доста дълго пътуване и щеше да ми отнеме повече от седмица. Уади означава както долина, така и река. Най-често се имат предвид онези потоци, които се образуват по време на дъждовния период, а после пак пресъхват. Понякога тези реки са много опасни. Тропическите дъждове са съвсем различни от нашите. Не само че вали като из ведро, а водата пада от небето буквално като плътна завеса. Реката се образува само за секунди и се втурва надолу към долината подобно на неудържимо устремила се напред водна стена. Намира ли се долу, в ниското, бивак от шатри, всичко живо е обречено на гибел, ако няма възможност мигновено да избяга.

Човек не бива да си представя Сахара като някакво непрекъснато безжизнено пясъчно море. Да, наистина, там има направо безкрайни пясъчни равнини, но се издигат и отделни планини или скалисти вериги от хълмове. Намира се и вода. Там, където блика извор, се образува оазис с пищна растителност. Често е необходимо да се копае само на няколко метра дълбочина, за да се стигне до вода, която обаче често има лоши качества, но колкото по-надолу се копае, толкова по-хубава става тя. Това е доказано от французите с техните артезиански кладенци. Преди столетия Сахара е била значително по-гъсто населена и са се обработвали по-големи площи от нея. И до ден-днешен в тази безутешна пустош се срещат римски сгради, но за съжаление те все повече се затрупват от подвижните пясъци.

Своеобразни и интересни са така наречените bijara mektumin, т.е. тайните кладенци, покрай които, та дори и върху които, човек може да мине на ездитното си животно, без да подозира, че се намира толкова близо до така желаната вода. Някой бедуин, скитащ се далеч от пътищата на керваните, съвсем случайно открива такова място, където има живителна влага, разкопава пясъка, напълва своя мех, дава на камилата си да пие, разпростира одеялото си върху тясната дупка и отново нахвърля отгоре пясък. От този момент нататък той вече има свое място, където може да престоява и да си почива и, разбира се, го държи в тайна. Издава го някому само когато може да има някаква полза. Тези скрити кладенци се намират най-често във властта на бандити или на цели разбойнически кервани, на които подобен бир ^[1] предлага значителна сигурност, защото тогава те не са принудени да посещават кладенците, намиращи се по пътищата на керваните и така да се излагат на опасност.

Преди да тръгнем, моята млада хазайка ме снабди с всичко необходимо, без това да ми струва и пукната пара. Нашите животни бяха горе-долу добри, тъй като бях купил две хубави ездитни камили, от тъй наречените хеджини. За разлика от тях товарната камила носи името джамал. Вярно, че освен нас те трябваше да мъкнат и меховете с вода, защото ми се налагаше да бъда пестелив и не исках да купувам и някоя джамал. Както е обичайно, сбогуването ни бе дълго и изпълнено със сърдечни молби и добронамерени напътствия.

— Ефенди — каза Рахел, — бъди предпазлив и внимавай, защото сегашната ти цел се намира близо до местността, откъдето започват земите на разбойническото племе тибу. Срещнеш ли се с тях, загубен си.

— Не натъжавай сърцето си с грижи по мен, о, цвете на оазиса! Не се страхувам.

— Добре знам, че не се страхуваш — припряно отвърна тя, — ти си убивал лъвове и дори черни пантери, които са далеч по-опасни. Сражавал си се с много неприятели и винаги си излизал победител. Но по тялото ти и до днес личат белезите от получените рани, а колко лесно някой нож или куршум може този път да проникне по-надълбоко! Обещай ми, че ще бъдеш предпазлив и ми подай ръка в уверение на това!

— Ето ти ръката ми. Обещавам ти.

Тя пое десницата ми между двете си малки длани, погледна ме в лицето с навлажнени очи и продължи:

— Знаеш, че те обичаме, и ако ти се случи някакво нещастие, много ще тъгуваме! Не го забравяй, ефенди!

— Бъди сигурна, че няма да го забравя нито за миг, о, ти най-красива роза на Мурсук!