«Керванът на робите»

Карл Май

Керванът на робите

1. Един джалаби

— Хай ас сала — извика благочестивият шейх ал джамали, водачът на кервана, — да се помолим! Настъпи ал Аср, времето да коленичим, три часа след пладне!

Мъжете се приближиха, хвърлиха се върху нажежената от слънцето земя, загребаха с шепи пясък и използвайки го вместо липсващата за предписаното измиване вода, леко потъркаха с него бузите си. Същевременно на висок глас подеха думите на Фатиха, първата сура от корана:

— В името на всемилостивия Аллах! Хвала и слава на господаря на вселената, всемилостивия, който ще властва на Съдния ден. На теб искаме да служим и на теб искаме горещо да се помолим, да ни поведеш по правия път, пътят на онези, които са огрени от милосърдието ти, а не по пътя на онези, на които си разгневен, нито по пътя на заблудените!

При това молещите се бяха коленичили в тъй наречената поза «кибла», тоест с лице, обърнато по посока на Мека. Без да прекъсват поклоните си, те продължиха да се «мият» с пясък, докато шейхът се изправи и така им даде знак, че молитвата е свършила. В безводната пустиня законът разрешава на пътниците при ежедневните си молитви символично да извършват предписаното измиване с пясък и тази снизходителна отстъпка съвсем не е в противоречие с разбиранията на обитателите на пустинята. Те наричат пустинята «bahr bala moije lakin miljan nukat er rami» — море без вода, но пълно с пясъчни капки, сравнявайки така пясъка на безкрайната пустош с водата на морето, което си го представят също тъй безбрежно.

Наистина мястото, където се намираше малкият керван, не беше огромната Сахара, не бе и Хамада, която с вълнообразните си пясъчни хълмове и дюни много прилича на развълнувано море, но все пак бе истинска пустиня, ширнала се около тях навсякъде, докъдето им стигаше погледът. Пясъци, пясъци и само пясъци! Не се виждаше никакво дърво, никакъв храст, нито дори тревичка. На всичко отгоре слънцето безмилостно печеше и никъде другаде нямаше сянка освен зад насечените скалисти зъбери, които се издигаха от пясъчната равнина и много приличаха на развалини от стара крепост.

Един час преди пладне керванът беше спрял да лагерува в тази сянка, където бе и останал, за да даде възможност на камилите да отпочинат, докато трае най-нетърпимата жега на деня. Ето че времето на Аср отмина и хората се канеха да потеглят. Мюсюлманите и особено обитателите на пустинята обикновено тръгват да пътуват почти винаги щом отмине часът на Аср. Само голяма нужда или беда може да ги накара да направят изключение и ако тогава начинанието им не завърши с очаквания успех, те хвърлят вината върху обстоятелството, че не са тръгнали в щастлив час.

Керванът не беше голям. Състоеше се само от шестима души, от също толкова ездитни камили и пет товарни животни. Петима от мъжете бяха араби от племето хомр, които са известни като извънредно фанатизирани мюсюлмани. Веднага след молитвата пролича, че напълно заслужено се ползваха с тази слава, защото, когато петимата се изправиха и тръгнаха към камилите си, водачът тихо промърмори към другите:

— Allah jenahrl el kelb, el nusrani — дано Аллах погуби това куче християнина!

Същевременно той хвърли скрит и зъл поглед към шестия човек, който седеше до самата скала и подготвяше кожата на някаква дребна птица за препариране.

Този мъж нямаше остро изрязаните черти на арабите, нито техните огнени очи. Нямаше и тяхното сухо и мършаво телосложение.

Щом видя, че те се канят да тръгват, той също стана и тогава пролича, че фигурата му е висока, яка и широкоплещеста като на пруски гвардейски кюрасир. Косата му бе руса, също както и голямата му гъста брада, скрила голяма част от лицето му. Очите му бяха сини, а чертите му излъчваха такава кротост, която бе съвсем необичайна за мъжката половина на семитите.

Мъжът беше облечен досущ като своите арабски придружители, което ще рече, че носеше бял бурнус с наметната на главата горна част. Но в момента, когато се качваше върху камилата си и бурнусът му се отвори отпред, можеше да се види, че носи високи непромокаеми ботуши, които несъмнено бяха голяма рядкост за тукашните места. От колана му стърчаха дръжките на два револвера и един нож, а на седлото висяха две пушки. По-леката беше за птици, а по-тежката за убиване на едри животни, но и двете бяха със задно зареждане. Мъжът носеше и защитни очила.

— Продължаваме ли ездата? — обърна се той към шейха ал джамали на обичайния за Кахира (Кайро) говор.

— Да, ако е угодно на Абу ’л арба аюн — отговори арабинът. Думите му бяха учтиви, но той напразно полагаше усилия да придаде на лицето си дружелюбен израз. Абу ’л арба аюн означава Баща на четирите очи. На другите хора, още повече ако са чужденци, чиито имена не може да изговори или лесно да запомни, арабинът обича да дава прозвища, свързани с някакъв отличителен белег или набиващо се в очи качество на въпросното лице. В случая това бяха очилата, на които този пътешественик дължеше странното си име.

Обикновено подобни имена започват с Абу, Бен или Ибн, с Ом или Бент, което ще рече с «баща» или «син», с «майка» или «дъщеря». Така например съществуват имена като Баща на сабята — за някой храбър мъж, Син на разума — за умен младеж, Майка на кускуса — за жена, която добре умее да приготвя това ядене, Дъщеря на приказките — за бъбрива девойка. Също и в някои неориенталски страни има подобен обичай, какъвто е например случаят в Съединените щати с думичката «Олд», поставяна пред имената. Там Олд Файерхенд, Олд Шетърхенд, Олд Кун са известни имена на прославени прерийни ловци.

— Кога ще достигнем Бар ал абиад ^[1]? — осведоми се чужденецът.

— Утре, преди още да се свечери.

— А Фашода?

— По същото време, защото ако пожелае Аллах, ще излезем на реката точно на онова място, където е разположен градът.

— Чудесно! Не познавам добре тази местност. Надявам се, че вие я знаете по-добре от мен и няма да се объркате!

— Арабите бени-хомр никога не се объркват. Познават всички земи между Джазира ^[2], Санар и областта Вадаи. Бащата на четирите очи няма защо да се безпокои.

Шейхът изрече тези думи много самоуверено, но същевременно тайно хвърли на другарите си подигравателен поглед, който, ако беше забелязан от чужденеца, навярно щеше да му се стори подозрителен. Този поглед показваше съвсем недвусмислено, че пътешественикът няма да стигне нито до Нил, нито до Фашода.

— А къде ще пренощуваме довечера? — продължи да пита чужденецът.

— Край Бир Аслан ^[3], където ще стигнем един час след Могреб ^[4].

— Това име не звучи много успокоително. Няма ли опасност да срещнем лъвове при извора?

— Вече не. Но преди много години там се бил заселил Господарят с голямата глава ^[5] заедно с жената и децата си. Много хора и животни станали негови жертви, а всички воини и ловци, тръгнали да го убият, се връщали или с разкъсани крайници, или дори били изядени от него. Аллах да прокълне душата му, както и душите на всичките му прадеди и на цялото му потомство! Тогава дошъл някакъв чужденец от Франкистан, скрил отрова в къс месо и го отнесъл близо до извора. На следващия ден лакомият хищник лежал мъртъв край водата. Жена му така се изплашила, че избягала с децата си, но накъде, това никой не разбрал, ала Аллах го знае. Дано заедно с дъщерите и синовете си да е загинала най-мизерно! Оттогава край онзи извор никога вече не са се мяркали лъвове, но името му останало.

Живеещите в пустинята араби се изразяват така лошо за някой лъв само когато той е вече мъртъв и следователно не може да им стори никакво зло. Но по адрес на живия лъв всеки много се пази да използва подобни обидни изрази, а да не говорим за проклятия. Хората дори избягват да употребяват думата «саба», лъв, и ако някога все пак си послужат с нея, то я произнасят само шепнешком, за да не я чуе хищникът. Арабинът си мисли, че лъвът ще я долови дори и да се намира на много километри и ще се появи, щом бъде изговорена.

Също като негърското население на Судан и много араби са на мнение, че във всеки лъв се е вселила душата на някой умрял шейх и затова дълги години търпят разбойничествата му, докато най-сетне броят на жертвите стане твърде голям. Едва тогава тръгват на тълпи, за да го погубят, при което преди да започне борбата, те държат гръмки високопарни речи.