«Отвъд»

Карл Май

Отвъд

1. Към Мека

— Сихди, как чудно хубаво е било винаги, когато ние двамата, яхнали нашите несравними коне и без чужд човек да ни съпровожда, си яздехме по красивия свят на Аллах, накъдето ни душата поискаше! И този свят принадлежеше единствено на нас, понеже нямахме никакъв придружител. Никой не можеше да ни го оспори: ние правехме, каквото си искахме, и пропускахме онова, което не ни беше по хатъра. Бяхме господари на самите себе си, защото, ако имаше някой, комуто трябваше да се подчиняваме, той се състоеше от двама души, а именно — от мен и от теб. Тогава аз често съм си се представял като повелител на целия земен мир и съм вадел от дълбините на моето съзнание непревземаемите висоти на славата си, за да се изкача в благоговеен прехлас по тях и да се спусна радостно окрилен сетне пак надолу. Това го можех, защото бяхме сам-сами и нямаше някой нежелан смутител на покоя, на когото да скимне без мое разрешение да се катери и спуща подире ми. Да, това беше едно чудесно, прекрасно време, в което преживявахме неща, каквито никой друг не е преживявал, и то само защото бяхме сами и се ръководехме само от нас си. Казвам ти, сихди, всички тези дела и събития са изписани околовръст по стените на моята душа и са забити с непреходни колчета по земята на моята памет, както човек връзва коне, камили и немирни кози, когато се бои, че през нощта ще поискат да сменят отреденото им място с друго.

Той направи пауза, за да си вземе обилно «сулука» след това дълго изречение.

Кой беше този «той»? Който още не го е разпознал по неговия своеобразен начин на изразяване, нека чуе по-нататък. Защото той продължи:

— Та аз все още се връщам с блаженство към времената, когато трябваше да се съобразяваме само със самите нас, понеже чувствах, че мъжът е истинският господар на своето земно съществувание. Но също така хубаво и в някои отношения даже е още по-хубаво, когато човек има при себе си един тахтиреван ^[1] в който седи прелестната повелителка на неговата женска шатра. Мислиш ли, че тук имам право?

— Не мога да знам дали имаш тук право, драги ми Халеф — отговорих аз.

— Как? Не можеш да знаеш? И защо пък?

— Защото в този тахтиреван се намира повелителката не на моята, а на твоята женска шатра. Не аз, а само ти можеш да правиш сравнение между по-рано и днес.

— Да, правилно! За да можеш да отговориш на моя въпрос, би трябвало и ти да си взел твоята Еммех със себе си. Затова ти не можеш да знаеш колко е важно дали си оставил чаровната пазителка на твоето щастие вкъщи, или си я взел със себе си. Ти веднъж ми разказа как свещената книга на християните обяснява правилната връзка между мъжа и жената. Сещаш ли се, сихди?

— Да.

— Ти каза приблизително така: «Бог създал човека по свое подобие — един мъж и една жена. Аллах има две качества, а именно всемогъществото, към което спадат вечността, мъдростта и справедливостта, и другото е любовта, която се изразява в неговата милост, търпение, доброта и милосърдие. Щом човекът, който се състои от две същества, е подобие Божие, то мъжът трябва да е подобие на Божието всемогъщество, а жената — подобие на Божията любов». Добре ли съм го запомнил?

— Сравнително правилно.

— Може и да е само сравнително, но за мен — достатъчно. Откак ти ми даде това разяснение, аз винаги съм се старал да бъда подобие на всемогъществото на Аллах. Знаеш колко храбър и разсъдлив съм в битката и колко мъдър, разумен и справедлив в ръководенето на моето племе. От тази страна на моето човешко същество едва ли може нещо повече да се желае. А другата страна, която седи там в носилката и непрестанно отправя към мен своите любезни очи, е също точно такава, каквато я желае Аллах — едно подобие на любовта, която всеки ден и всеки час ме прави доволен и блажен. Да имаш при себе си тази дарителка на щастие по време на пътуването, е благодат, от която при нашите по-раншни езди, за съжаление, трябваше да остана лишен. Казах ти, че по-рано беше хубаво, ама съм склонен да твърдя, че сега е едва ли не още по-хубаво. Сега разбираш ли ме?

— Да.

— Нима ти никога не си предприемал пътуване с твоята Еммех?

— О, напротив.

— Тогава ти навярно си седял на коня, а тя в тахтиревана?

— Не. Тахтиревани при нас няма.

— Няма? Значи тя свободно е седяла на камилата?

— Също не. В Запада хората не пътуват с камили, а с кароса ^[2] или катр ^[3].

— Аллах! Кой може да пътува с катр?

— Всеки, който си е платил своето тескире ^[4].

— Също жени?

— Да.

— Ама до жената да се курдиса някой друг, сигурно е строго забранено, а?

— Не.

— Невъзможно! Сихди, кажи откровено дали и ти някой път си седял до жена, която е от харема на друг мъж!

— Даже често! Пътувал съм не само с чужди жени, а дори и с чужди дъщери.

— А как стоят нещата с твоята Еммех, младоликата обитателка на женската ти шатра? Налагало ли се е и тя да сяда до други мъже?

— Да.

— Дано Аллах продъни вашите железници в най-дълбоката провала на Джехенната! Щом не само моята жена, която единствено аз притежавам, но и всички мои дъщери, каквито за щастие още нямам, трябва да допускат всеки градски жител и всеки непознат бедуин да сяда до страната им в катра, то хич думица не желая да чуя по вече за вашия Запад. Сихди, ти знаеш колко много те обичам и колко високо те ценя, ала като знам сега, че си седял до чужди жени и дъщери, които не са родени в твоята шатра, и че даже на твоята Еммех позволяваш да пътува с мъже, с които не я свързва акд не никах ^[5], сега вече не ми е лесно да те почитам с признание като мой най-добър приятел, когото нося в сърцето си. Между мен и теб са положени релсите на вашата железница и нашите сърца се отчуждиха толкова много, че никой вабур ^[6] не може повече да ги съедини. Аз те напускам и отивам при моята Ханнех, за да намеря в голямата си горест утеха при нея.

Който познава моя мил дребен Халеф, няма да остане изненадан от неговото поведение. А за онези, които още нищо не са чели за него, нека бъдат предназначени следните кратки бележки.

Хаджи Халеф Омар, сега шейх на хаддедихните от голямото племе шаммар, беше по-рано един до просия беден човек. Произхождаше от Западна Сахара. Беше ме придружил като слуга до Изтока и там има щастието да получи за жена внучката на шейха на атеибех-арабите Малек. По-късно бе избран от хаддедихните за шейх, тъй като Халеф беше единствен наследник.

Халеф беше дребен на ръст и сух, но дарен с необичайна храброст, която често преминаваше в безогледна дързост и аз трябваше да му стягам юздите. Добър стрелец, изкусен в боравенето с оръжия, издръжлив, физически силен, умерен, отличен ездач, хитър и природно интелигентен, той притежаваше вярно, златно сърце, в което не можеше да се открие и следа от фалш. Преди аз бях неговият единствен изповедник. По-късно се появиха неговата жена и синът му, но това никак не нарани отношенията ни. Нежността, с която бе привързан към жена си Ханнех, може да бъде наречена едва ли не безпримерна. Първата му мисъл сутрин и последната вечер принадлежаха на нея. За Халеф беше невъзможно да изрече името й, без да му прикачи няколко от прекрасните качества, каквито тя притежаваше в неговите очи. Кара бен Халеф, единственото им дете, сега наброяваше почти двайсет години, а жените в Ориента, както е известно, се състаряват много бързо. Въпреки това «Ханнех, най-великолепната роза сред всички цветя на цветното царство» си оставаше за Халеф все така млада и красива, както я бе видял преди дълго време при тяхната първа среща.

Но тя наистина беше великолепна жена. Не вярвам някоя друга да би могла да се отнася по-умело с дребния, пълен с какви ли не щури идеи хаджи. Ханнех го владееше изцяло, но с такава мъдрост — любвеобилна, винаги любезна, привидно отстъпчива, че той не чувстваше чехълчето й и си нямаше и понятие, че не той, а тя беше в действителност шейхът на племето. Но пък хаддедихните наистина се чувстваха много добре.