«Край Бизоновото езеро»

Карл Май

Край Бизоновото езеро

1. Пепе Сънливеца

Там, където известният на всеки мореплавател като «Моряшкото гробище» Бискайски залив се вдава между Франция и Пиренейския полуостров, е разположено на испанския северен бряг малкото пристанище Еланчове. Живописно и внушително сушата се възкачва терасовидно нагоре. От защитната преградна стена човек се изкачва по стъпаловидно извисяващите се канари, за да достигне единствената улица, която наподобява огромно стълбище, оформяйки по този начин селцето Еланчове.

На най-високия връх на скалния пояс се възвисява порутен замък, принадлежащ на стария богат род Медиана.

От дълго време графовете Де Медиана вече не обитаваха усамотения замък, а живееха в Мадрид, за да изпълняват воинските си задължения в близост до краля. По времето, когато войските на Наполеон заливаха Испания, Хуан де Медиана — по-големият от двамата братя — служеше като висш офицер в армията. Дон Антонио — по-малкият брат — заемаше пост в марината, ала при една експедиция до испанските владения в Централна Америка беше изчезнал безследно. Понеже и за кораба му нищичко не се чу, скоро се разпространи слухът за неговата смърт, без обаче да е потвърден от достоверна вест.

Победоносните легиони на френския император нахлуваха от провинция в провинция и испанското правителство полагаше най-големи усилия да спре дръзките нашественици. Граф Хуан де Медиана също получи нареждане да вземе участие със своята команда в отбранителната борба. Преди да замине за армията, той доведе съпругата си доня Луиса и малкия Фабиан — единственото си дете, в замъка Еланчове. Смяташе, че двамата ще бъдат в безопасност в уединението на тази затънтена местност, и ги повери на специалната закрила на своя кастелан дон Хуан де Диас… до неговото завръщане, както каза. Но той не се върна да прибере двете любими същества, защото френски куршум го просна на земята в една от битките, предшестващи сражението за Бургос.

От този момент доня Луиса заживя съвсем сама със своя любимец в замъка Еланчове. С майчина грижовност тя бдеше над щастието на малкия Фабиан, последния от рода Медиана.

Повечето жители на селото са рибари и през ден не са си у дома. Ето защо Еланчове изглежда необитаемо и изоставено. Само от време на време от безкоминните покриви на къщите се издига дим — стопанките приготвят храна за съпрузи и синове, а после все по-често се появява някое лице на малкото прозорче или женска фигура в ярко оцветена фуста и с дълги спуснати плитки излиза през вратата, за да потърси с очи насочили се към брега лодки.

Пристанището на Еланчове имаше многоброен гарнизон, състоящ се от мигелети ^[1]. Тези войници от милицията не се намираха в най-приятното положение. Испанското правителство не им отказваше заплата, само дето непрекъснато забравяше да им я изплати. Ето защо по-добрите от мигелетите удвояваха вниманието си, та да припечелват по някоя премия от конфискация на контрабандни стоки. По-малко съвестните сред митничарите обаче правеха обща далавера с контрабандистите. Всички — от капитана на карабинеросите до най-незначителния мигелет — развиваха неуморна дейност, при която естествено тайните им интереси си противостояха, така че те биваха принудени да прилагат цялата си хитрост и лукавство, за да изтръгват един на друг печалбата.

Сред бреговите пазачи имаше един, комуто непозволената търговия беше напълно безразлична. Той дори твърдеше, че контрабанда в Еланчове е абсолютно невъзможна. Хората знаеха, че той постоянно заспива на поста си и го наричаха Сънливеца.

Казваше се Пепе и беше двадесет и пет годишен дангалак, висок, слаб, жилав и неимоверно силен. Неговите черни, дълбоко скрити под гъстите вежди очи гледаха на света изключително безучастно, но можеха — когато знаеше, че никой не го наблюдава — да мятат и светкавици. Чертите му имаха дремлив израз, а походката, цялото му държане беше на човек, който равнодушно оставя Божията вода да си тече по Божията земя. Въпреки жизненото тяло и пламенната душа Пепе имаше вида на най-ленивия и вял човек на земята. Изтегнат в хамака си, спеше ден подир ден до двадесет часа. Когато се събудеше и запалеше цигара, си мислеше как скоро отново ще заспи.

Човек би си помислил, че неговият началник — капитан дон Лукас Деспиерто, сигурно много се гневи на този му недостатък, ала това не отговаряше на истината и навярно си имаше своите причини. Вярно, в указа за назначаване на дон Лукас беше вписана доста голяма заплата, но от нея той — точно както и неговите подчинени — от няколко години не беше забелязал и следа в джоба си. Финансите на кралството се намираха в критично състояние и нямаше надежда някога нещо да му бъде изплатено. Ето защо капитанът философстваше по следния начин: «Щом като кралят не го гризе съвестта, че въпреки службата си трябва да умра от глад, то мен ли да ме гризе моята, ако въпреки тази служба се опитвам да живея. Аз съм длъжен да бдя на брега и да мизерствам… добре, ще си държа очите отворени и същевременно ще печеля пари. Моите карабинероси, разбира се, не бива нищичко да усетят, иначе ще се простя с хубавата длъжност, а една служба без заплата си е по-добре, отколкото нищо. Най-разумният от всички мигелети е тоя доблестен Пепе. Хърка си от глад и изобщо не го е еня, че началникът му си върти частни далавери. Мога напълно да разчитам на него и на неговата патологична сънливост. Винаги ще го поставям там, където не се нуждая от очи!»… Пепе беше изцяло съгласен с тази постановка и не се стремеше да покаже професионалната си годност в по-ярка светлина. Това може би също си имаше своите основателни причини.

Една вечер той се бе облегнал на вратата и се вслушваше в никога не стихващите гласове на природата. Гъста ноемврийска мъгла се стелеше над полето. На здрачаване Пепе беше забелязал досами хоризонта някакво платно, което кръстосваше и очевидно изчакваше нощта, за да пристане незабелязано до брега.

Прозвучаха стъпки и очите на Пепе мигновено се затвориха, главата му клюмна на гърдите, а полуотворената уста се превърна в извор на онези красиви звуци, които музикалният лаик окачествява с грозната дума «хъркане». Приближаващият беше негов боен другар.

— Пепе! — повика той, различавайки Сънливеца. Последва късо грухтене.

— Пепе, събуди се, стари мармоте!

— Къде… как… ка… кво? — попита мигелетът, като че се пробуждаше от най-дълбок сън.

— Por Dios ^[2], нанка си човекът, дори стоешком, като някой катър! Разтъркай си очите и се размърдай! Капитанът иска незабавно да говори с теб!

— Капитанът? — прозвуча посред ужасяваща прозявка.

— Да, капитан дон Лукас Деспиерто.

— Тъй, капитанът. Колко хубавичко щеше да е, да можеше човек да си поспи, без да се налага толкова често да се събужда! Върви, ще видя дали мога да дойда!

— Можеш да дойдеш? Можеш? Ти си длъжен, казвам ти. Службата те зове, а тя стои над твоя сън!

— Добре че ми напомни. Ще дойда значи.

Той влезе в колибата да си вземе фуражката, а другарят му бързо се отдалечи. Като се намери отново сам, сънливо отпуснатата му фигура се изпъна, а премрежените му очи придобиха онзи блясък, какъвто се забелязва само при темпераментните и решителни натури.

— Тоя наистина си помисли, че спя прав. Санта Лаурета, ама са лековерни тези хора! Какво ли му е скимнало на капитана, та е наредил да ме повикат? Да не би кесията му да е отново в отлив и той да чака заедно с онова платно да дойде и приливът? Скоро ще узная.

Пепе се отправи към жилището на началника си. Нещо се въртеше из главата на капитана, защото беше така потънал в мисли, че изобщо не усети влизането на Сънливеца.

Пепе се облегна на стената и затвори очи, но много добре забеляза сгънат лист хартия, който лежеше на пода и вероятно вече е бил разнасян насам-натам в нечий джоб. Един остър поглед изпод спуснатите клепачи към обърнатия с гръб към него капитан му показа, че може да рискува. Със светкавично движение Пепе вдигна хартията и я скри под плаща си. После изпадна отново в привидното си безразличие. Тайно си каза, че е жалко да остави да се подмята хартия, която навярно е ценна, щом като досега е била съхранявана.

В този момент капитанът се обърна и го забеляза.

— Ей, Пепе, спиш ли?

Мигелетът изпусна дълбока въздишка и отвори очи.

— Тук съм, сеньор капитан — отговори, отдавайки почитателно чест. — Наредили сте да ме повикат?

— Правилно! — каза дон Лукас. — Лоши времена, а, Пепе?